Алис, съпругата на Фабиан, гледаше мъжа си, без да откъсва поглед от устата му. Очите й не мигнаха нито веднъж през времето, в което той говореше и държеше куклата. Той пък като че ли не обръщаше внимание на никого освен на куклата; мазето и хората в него сякаш се бяха изгубили в мъгла.
Накрая малката фигурка се размърда.
— Моля те, не говори така за мен! Знаеш, че на Алис не й харесва.
— На Алис никога не й е харесвало.
— Ш-ш-ш, недей! — викна Рябушинска. — Не тук и не сега. — После бързо се обърна към Крович и мъничките й устни се раздвижиха. — Как се е случило всичко това? Имам предвид, с господин Окам?
— По добре да поспиш, Ря — каза Фабиан.
— Но аз не искам — отвърна тя. — Имам право да слушам и да говоря, та нали съм толкова част от това убийство, колкото Алис или… или дори господин Дъглас!
Импресариото хвърли цигарата си.
— Не ме въвличай в това, ти… — И погледна куклата така, сякаш внезапно бе станала метър и осемдесет и му дишаше в лицето.
— Искам просто да чуя истината. — Рябушинска завъртя глава да огледа помещението. — А ако стоя заключена в ковчега, няма да има истина. Защото Джон е изпечен лъжец и трябва да го държа под око. Нали така, Джон?
— Да — отвърна той със затворени очи. — Сигурно е така.
— Джон ме обича най-много от всички жени на света, аз също го обичам и се опитвам да разбера какво не е наред с начина му на мислене.
Крович удари с юмрук по масата.
— По дяволите, Фабиан, по дяволите! Ако мислиш, че можеш…
— Нищо не мога да направя — рече Фабиан.
— Но тя…
— Знам, знам какво искате да кажете — тихо каза Фабиан, гледаше детектива. — Тя е в гърлото ми, нали? Не, не е вярно. Не е в гърлото ми. Някъде другаде е. Не зная къде. Тук, или тук — и той докосна гърдите и главата си. — Много добре се крие. Понякога е само себе си, без нищо от мен. Понякога ми казва какво да правя и аз трябва да го направя. Пази ме, укорява ме, честна е, когато аз не съм, добра е, когато съм лош — а това се случва често, грешник съм. Живее отделен живот. Издигнала е стена в главата ми и живее там, не ми обръща внимание, ако се опитвам да я накарам да говори неподходящи неща, съдейства ми, ако предложа подходящите думи и пантомима. — Фабиан въздъхна. — Така че ако искате да продължим, боя се, че и Ря трябва да присъства. От заключването й в кутията няма да излезе нищо добро.
Лейтенант Крович помълча около минута, след което взе решение.
— Добре. Нека остане. За Бога, може пък да съм достатъчно уморен преди края на нощта, та да почна да задавам глупави въпроси дори на вентрилоквист.
Крович разви нова пура, запали я и дръпна.
— Значи не разпознавате покойния, така ли, господин Дъглас?
— Изглежда ми смътно познат. Може да е някой актьор.
Крович изруга.
— Хайде без лъжи, какво ще кажете всички? Вижте му само обувките и дрехите. Явно са му трябвали пари и е дошъл да изпроси, да вземе назаем или да открадне. Нека ви попитам още нещо, Дъглас. Влюбен ли сте в госпожа Фабиан?
— О, я чакайте малко! — викна Алис Фабиан.
Крович й направи знак да млъкне.
— Седите един до друг. Не съм сляп. Когато импресариото седи там, където би трябвало да се намира съпругът и да утешава жена си — е, извинявайте! Начинът, по който гледате ковчега на марионетката, госпожо Фабиан. Как затаявате дъх, когато се появява. Стискате юмруци, когато говори. По дяволите, очевадно е.
— Да не си мислите, че ревнувам от парче дърво!
— Нима не е така?
— Разбира се, че не е!
— Изобщо не трябваше да му казваш нищо, Алис — намеси се Фабиан.
— Оставете я!
Всички завъртяха глави и впериха поглед в малката фигурка, чиято уста бавно се затваряше. Дори Фабиан погледна към куклата, сякаш го беше ударила.
След дълго мълчание Алис Фабиан заговори:
— Омъжих се за Джон преди седем години, защото каза, че ме обича, и защото обичах и него, и Рябушинска. Е, поне отначало. После обаче започнах да виждам, че той наистина отделя най-много внимание на нея, а аз бях като сянка, обречена да го чакам всяка нощ зад кулисите.
— Харчеше по петдесет хиляди долара годишно за нейния гардероб… сто хиляди долара за куклена къща с мебели от злато, сребро и платина. Всяка вечер я слагаше в малкото й сатенено легло и й говореше. Отначало си мислех, че всичко това е някаква завъртяна шега, и ми беше много забавно. Но накрая стана ясно, че наистина съм просто негова асистентка в неговата игра. Започнах смътно да изпитвам нещо като омраза и недоверие — не към куклата, защото в края на краищата тя не правеше нищо, а към Джон, защото той беше виновен. В края на краищата той я управляваше и в отношенията му с куклата проличаваше цялата му интелигентност и естествен садизъм. — Алис Фабиан въздъхна. — А накрая станах наистина ревнива — каква глупост от моя страна! Това бе най-голямото признание, което можех да направя за представлението му и за това как се е усъвършенствал. Всичко бе толкова идиотско, толкова странно. Накрая разбрах, че нещо е обсебило Джон, също както при пияниците и тяхното ненаситно животно, което ги кара да се наливат… Така се мятах между гнева и съжалението, между ревността и разбирането. Имаше дълги периоди, в които изобщо не го мразех; никога не съм мразела онова нещо у него, което е Ря — тя бе неговата добра част, честната и красивата му половина. Бе всичко онова, което самият той така и не опита да стане.