Алис Фабиан млъкна и в мазето се възцари тишина.
— Разкажи за господин Дъглас — прошепна някой.
Госпожа Фабиан не погледна към куклата. Завърши разказа си с усилие:
— Минаха няколко години, и тъй като имаше толкова малко любов и разбиране от страна на Джон, съвсем естествено бе да се обърна към… господин Дъглас.
Крович кимна.
— Всичко започва да застава на мястото си. Господин Окам е бил много беден, не му е вървяло и е дошъл тук, защото е знаел нещо за вас и за господин Дъглас. Може би е заплашвал, че ще каже на господин Фабиан, ако не му платите. Това би могло да е чудесен мотив да се отървете от него.
— Най-голямата глупост, която съм чувала — уморено рече Алис Фабиан. — Не съм го убила.
— Може да го е направил господин Дъглас и да не ви е казал.
— Защо да го убивам? — обади се Дъглас. — Джон и без това знаеше всичко.
— Наистина знаех — каза Джон Фабиан и се разсмя.
Млъкна и ръката му, скрита в бялата като сняг кукла, мръдна. Устата й се отвори и затвори, отвори и затвори. Опитваше се да я накара да се засмее след него, но не се чуваше никакъв звук с изключение на тихото шумолене на устните й. Фабиан се взираше в мъничкото личице; по бузите му бе избила пот.
На следващия ден лейтенант Крович мина през тъмнината зад кулисите, намери металната стълба и се изкачи бавно и замислено до гримьорните на втория етаж. Почука на една от тънките врати.
— Влезте. — Гласът на Фабиан прозвуча сякаш много отдалеч.
Крович влезе, затвори вратата и се обърна към мъжа, който се беше навел пред огледалото си.
— Искам да ви покажа нещо. — Лицето му бе напълно безизразно. Отвори един кафяв плик, извади лъскава фотография и я постави на гримьорската масичка.
Джон Фабиан повдигна вежди, хвърли бърз поглед на Крович и бавно се облегна назад. Пръстите му докоснаха основата на носа и започнаха леко да я масажират, сякаш го болеше главата. Крович обърна снимката и зачете написания на машина текст на гърба й.
— Име — госпожица Илияна Рямонова. Четирийсет и шест килограма. Сини очи. Черна коса. Овално лице. Родена през хиляда деветстотин и четиринайсета в Ню Йорк. Изчезнала през хиляда деветстотин трийсет и девета. Смята се, че страда от амнезия. Руски произход. И тъй нататък, и тъй нататък.
Устните на Фабиан трепнаха.
Крович върна фотографията на масата, клатеше замислено глава.
— Доста глупаво от моя страна да се ровя в полицейските досиета за снимка на кукла. Сигурно сте чули смеха в управлението. Господи. И въпреки това — ето я Рябушинска. Не от папиемаше, не от дърво, не парцалена кукла, а жена, която е живяла като всички останали и… е изчезнала. — Погледна Фабиан в очите. — Ще продължите ли?
Фабиан се поусмихна.
— Няма кой знае какво. Видях снимката на жената преди много време, хареса ми как изглежда и създадох куклата по нея.
— Няма кой знае какво. — Крович пое дълбоко дъх и издиша, след което избърса лице с кърпата си. — Фабиан, днес сутринта прерових ей толкова висока купчина списания „Билборд“. В един брой от трийсет и четвърта попаднах на интересна статия за едно представление на някаква второкласна трупа на име Фабиан и Сладкия Уилям. Сладкия Уилям бил момченце-кукла. Трупата си имала и асистентка — Илияна Рямонова. Нямаше нейна снимка, но поне разполагах с име на истински човек, от което да започна. Лесно бе да се направи справка в полицейския архив и да се изкопае снимката. Излишно е да споменавам, че приликата между жената и куклата е направо невероятна. И тъй, Фабиан, хайде да разкажете историята си отново.
— Беше моя асистентка, това е. Просто я използвах като модел.
— Карате ме да се потя — каза детективът. — За глупак ли ме смятате? Да не мислите, че няма да позная любовта, когато е налице? Та нали видях как се държите с куклата, как й говорите, как я карате да ви отговаря. Влюбен сте в куклата, защото сте обичал жената — много, наистина много. Достатъчно дълго съм живял и мога да усетя подобно нещо. По дяволите, Фабиан, стига с това шикалкавене.