Фабиан вдигна тънките си бледи ръце, обърна ги, разгледа ги и ги остави да паднат.
— Добре. През трийсет и четвърта се подвизавах като Фабиан и Сладкия Уилям. Сладкия Уилям бе малко момче с нос-крушка. Бях го изработил навремето. Момичето се появи една вечер зад сцената в Лос Анджелис. Следяла представленията ми от години. Отчаяно се нуждаела от работа и се надявала да стане моя асистентка…
Спомни си я на слабата светлина на алеята зад театъра и колко се бе стреснал от свежестта й и желанието й да работи за него, от това как прохладният дъжд ръмеше леко и капчиците му проблясваха в косата й, как се топяха в тъмната топлота, как стояха на мъниста върху бялата й порцеланова ръка, придържаща яката на палтото.
Видя движението на устните й в тъмното. Сякаш отделен от общото озвучаване, гласът й му говореше на фона на есенния вятър. Помнеше как изведнъж се озова под светлините на прожекторите с него, без да е казал да, не или може би, как след два месеца той, който винаги се бе гордял с цинизма и неверието си, бе престъпил ръба след нея и се бе хвърлил в бездънната пропаст, където нямаше нито граници, нито светлина.
Последваха споровете и нещо повече от спорове — бяха казани и извършени неща, в които нямаше ни разум, ни мярка, ни чистота. Накрая тя се измъкна от него и той изпадна в ярост и истерия. Веднъж в пристъп на ревност изгори целия й гардероб. Тя го прие съвсем спокойно. А после една нощ не издържа, обвини я в какви ли не престъпления, крещя й, сграбчи я, зашлеви я многократно през лицето, би я, изхвърли я навън, затръшна вратата след нея.
Тогава тя изчезна.
Когато на следващия ден разбра, че наистина си е отишла и че няма как да я намери, се почувства сякаш в центъра на чудовищен взрив. Светът бе пометен и тътенът от експлозията отекваше многократно в полунощ, в четири сутринта, на разсъмване — и той ставаше рано, вцепеняваше се от звука на свареното кафе, от драскането на кибритена клечка и паленето на цигара, а когато се опитваше да се обръсне, виждаше в огледалото нещо противно и изкривено.
Събра в албум всички обяви, които бе пуснал — всички, в които я описваше, разказваше за нея и я молеше да се върне. Дори нае частен детектив. Хората започнаха да говорят. От полицията се отбиха да го разпитват. Вдигна се още шум.
Но тя бе изчезнала като лист невероятно нежна хартия, издухана от вятъра високо в небето. Разпратиха описанието й до по-големите градове и за полицията случаят приключи. Но не и за Фабиан. Можеше да е умряла или просто да е избягала, но където и да се намираше, все имаше начин да я намери и да я върне.
Една вечер се прибра, повел собствения си мрак със себе си, стовари се в креслото си и преди да се усети, разговаряше със Сладкия Уилям в абсолютно тъмната стая.
— Уилям, всичко е свършено. Повече не мога!
— Страхливец! Страхливец! — викна Уилям от празното пространство над главата му. — Можеш да я върнеш, стига да искаш! — Заскърца и запляска с ръце в нощта. — Да, можеш. Мисли! Намери начин. Можеш да го направиш. Остави мен, заключи ме някъде. Започни отново.
— Да започна отново ли?
— Да — прошепна Сладкия Уилям и мракът се размърда в мрака. — Да. Купи дърво. Купи чудесно ново дърво. Купи твърдо дърво. Купи прекрасно дърво. И започни да изрязваш. Изрязвай бавно, изрязвай внимателно. Дялкай. Режи внимателно. Направи малките ноздри така. А тънките й черни вежди заоблени и високи, ето така, бузите — с трапчинки. Извайвай, оформяй…
— Не! Това е глупаво. Никога няма да успея!
— Напротив, ще успееш. Ще успееш, ще успееш, ще успееш, ще успееш.
Гласът замлъкна като плисък на вода в някакъв подземен поток. Потокът се надигна и погълна Джон. Главата му клюмна. Сладкия Уилям въздъхна. А после и двамата останаха да лежат като камъни под водопад.
На сутринта Джон Фабиан купи най-твърдото, най-хубавото дърво, което успя да намери, занесе го в дома си и го сложи на масата, без да е в състояние да го докосне отново. Часове наред седеше и се взираше в него. Невъзможно бе ръцете и паметта му да пресъздадат нещо топло, гъвкаво и познато от това студено парче. Нямаше и най-малка надежда да предаде летния дъжд или първия сняг върху чисто стъкло в декемврийска нощ. Нямаше начин, абсолютно никакъв начин да докосне снежинка, без да я разтопи с неловките си пръсти.
И въпреки това след полунощ Сладкия Уилям зашепна и завъздиша.
— Можеш да го направиш. Да, да, можеш да го направиш.
И той започна. Трябваше му цял месец за ръцете — получиха се естествени и прекрасни като мидени черупки на слънце. След още месец се разкри тялото й, подобно на отпечатък от вкаменелост, скрит дълбоко в дървото — трепетен и безкрайно деликатен, подобно на жилките в бялата плът на ябълка.