През цялото това време Сладкия Уилям лежеше в прах в кутията си, която бързо се превръщаше в съвсем истински ковчег. Сладкия Уилям крякаше и хриптеше, пускаше ту по някоя немощна саркастична забележка, ту някоя кисела критика, даваше ту съвет, ту помощ, но през цялото време умираше и чезнеше. Скоро щеше да остане забравен, празен като пашкул през лятото, оставен на произвола на вятъра.
Седмиците минаваха, Фабиан ваеше, стържеше и полираше новото дърво, а Сладкия Уилям оставаше да лежи все повече и повече в тишина. И когато един ден Фабиан взе куклата в ръката си, тя сякаш го погледна объркано и от гърлото й се разнесе предсмъртно хъркане.
И Сладкия Уилям си отиде.
Докато Фабиан работеше, дълбоко в гърлото му едва-едва започна да се оформя реч, да отеква отново и отново, да говори тихо като ветрец сред изсъхнали листа. И тогава за първи път вдигна куклата по определен начин и споменът раздвижи ръцете и пръстите му, а оттам движението премина в дървото и мъничките ръчички помръднаха, тялото внезапно стана меко и гъвкаво, очите й се отвориха и го погледнаха.
Малката уста се отвори едва-едва, тя бе готова да заговори и той знаеше много добре и първото, и второто, и третото нещо, което щеше да я накара да му каже. Последва шепот, шепот, шепот.
Мъничката глава се обърна нежно на една страна, на друга. Устата отново се отвори и заговори. И докато говореше, той се наведе и усети топлия дъх — разбира се, имаше го! — от устата й, а когато се заслуша внимателно, придържайки я до главата си… нима това не бяха тихите, нежните удари на сърцето й?
Крович остана да седи цяла минута, след като Фабиан спря да разказва.
— Аха, ясно. А жена ви?
— Алис ли? Тя бе втората ми асистентка, естествено. Работеше здравата и, Бог да й е на помощ, ме обичаше. Сам не зная защо изобщо се ожених за нея. Беше нечестно от моя страна.
— А как стоят нещата с мъртвеца? С Окам?
— За пръв път го видях вчера, когато ми показахте трупа му в мазето.
— Фабиан.
— Това е самата истина!
— Фабиан.
— Самата истина, дявол да го вземе! Кълна се, това е самата истина!
— Самата истина. — Чу се шепот, сякаш морски вълни плискаха рано сутринта на сивия плаж. Водата оставяше шумяща фина пяна по пясъка. Небето бе студено и пусто. На брега не се виждаше жива душа. Слънцето го нямаше. — Истината.
Фабиан се изправи в стола си и тънките му ръце се вкопчиха в коленете. Лицето му бе сковано. Крович се усети, че прави същото, което бе направил вчера — гледаше сивия таван, сякаш бе ноемврийско небе, в което кръжи самотна птица, сива в студената сивота.
— Истината — чу се слабият шепот. — Истината.
Крович стана и отиде колкото се може по-предпазливо до ъгъла с отворената златна кутия, в която лежеше онова, което шепнеше и говореше, а понякога можеше да се смее и да пее. Взе кутията, постави я пред Фабиан и го зачака да пъхне ръката си в деликатните кухини, зачака малката фина уста да се раздвижи и очите да се фокусират. Не се наложи да чака дълго.
— Първото писмо дойде преди месец.
— Не.
— Първото писмо дойде преди месец.
— Не, не!
— В него пишеше „Рябушинска, родена през хиляда деветстотин и четиринайсета, умряла през хиляда деветстотин трийсет и четвърта. Отново родена през хиляда деветстотин трийсет и пета“. Господин Окам бе жонгльор. Участваше в една програма с Джон и Сладкия Уилям навремето. Спомни си, че отначало имаше жена, а после се появи куклата.
— Не, не е вярно!
— Вярно е — рече гласът.
Снегът пада тихо, но в гримьорната бе още по-тихо. Устните на Фабиан трепереха. Взираше се в голите стени, сякаш търсеше някаква врата, през която да избяга. Надигна се в стола си.
— Моля те…
— Окам заплашваше, че ще разкаже за това на целия свят.
Крович видя как куклата трепери, видя движението на устните й, видя как очите на Фабиан се разширяват и изцъклят, как гърлото му се стяга, сякаш се мъчи да спре шепота си.
— Аз… аз бях в стаята, когато дойде господин Окам. Лежах си в кутията, чух всичко и зная. — Гласът стана неясен, но скоро се оправи и продължи: — Господин Окам заплаши да ме разкъса и да ме изгори, ако Джон не му даде хиляда долара. После се чу звук от падане. Вик. Сигурно главата му се бе ударила в пода. Чух Джон да вика и ругае, чух го да хлипа. Чух как някой се дави и хърка.
— Нищо не си чула! Ти си глуха и сляпа! Ти си дърво! — изкрещя Фабиан.