Стаята, огромна и правоъгълна, изглеждаше още по-огромна поради липсата на каквито и да е мебели. Стените бяха облепени с просташки крещящи тапети с петна от плесен, а тук-таме висяха отлепени дълги ленти, под които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата имаше претенциозна на вид камина, увенчана с полица от имитация на бял мрамор. На края на полицата беше оставена полуизгоряла восъчна свещ. Единственият прозорец бе толкова мръсен, че всичко сивееше на мъждивата и слаба светлина, още повече понеже цялото помещение бе покрито с дебел слой прах.
Тези подробности забелязах по-късно, а в момента вниманието ми бе приковано от простряната върху дъсчения под самотна, мрачна и неподвижна фигура, взряна с празен и безжизнен поглед в потъмнелия таван. Тялото принадлежеше на четиридесет и три — четиридесет и четири годишен човек, среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса и къса, остра брада. Беше облечен с плътен сукнен редингот и жилетка, и светли панталони, с безукорно чисти яка и маншети на ризата. На пода редом с него бе положен цилиндър — елегантен и грижливо изчеткан. Ръцете му бяха широко разтворени, юмруците — стиснати, а долните му крайници — вкопчени един в друг, сякаш след тежка борба със смъртта. Върху лицето му бе застинало изражение на ужас и както ми се стори, на омраза, каквато за пръв път виждах у човек. Зловещите и страшни изкривени черти, в добавка към ниското чело, сплескания нос и издадената долна челюст придаваха на мъртвеца някак човекоподобен, маймунски вид, подсилен от сгърчената му, неестествена поза. Виждал съм смъртта във всякаква форма, но тя никога не ми се е представяла в по-страховит вид от проявата си в това тъмно и нечисто помещение, чийто прозорец гледаше към една от главните пътни артерии на лондонското предградие.
До вратата стоеше мършавият и както винаги приличащ на невестулка Лестрейд, който ни поздрави.
— Този случай ще вдигне голям шум, сър — подметна той на Шерлок Холмс. — Надхвърля всичко, на което съм попадал досега, а доста ми е минало през ръцете.
— Няма ли някаква следа? — попита Грегсън.
— Съвсем не — в тон с него отвърна Лестрейд. Шерлок Холмс се приближи до тялото, коленичи и съсредоточено го огледа.
— Сигурни ли сте, че няма рана? — попита той, сочейки изобилието от капки и пръски кръв наоколо.
— Напълно! — извикаха и двамата детективи.
— Тогава естествено тази кръв принадлежи на друго лице, вероятно на убиеца, ако е било извършено убийство. Това ми напомня на обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен от Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си случая, Грегсън?
— Не, сър.
— Намерете го и го прочетете, заслужава си. Няма нищо ново под слънцето. Всичко вече се е случвало.
Холмс говореше, а през това време ловките му пръсти светкавично се движеха насам-натам: докосваха, натискаха, разкопчаваха и проверяваха, докато в очите му се таеше същият унес, за който вече споменах. Понеже направи огледа бързо, никой не би допуснал, че нито една дреболия не му се е изплъзнала. Накрая подуши устните на мъртвеца, после погледна подметките на високите му лачени обуща и попита:
— Нали не сте го местили?
— Само колкото се налагаше, за да направим огледа.
— Вече можете да го изпращате в моргата — каза Холмс. — Нищо друго няма да се разбере.
По нареждане на Грегсън четирима мъже чакаха с носилка. Когато ги повика, те влязоха в стаята, вдигнаха непознатия и го понесоха. При това от тялото падна пръстен, издрънча и се търколи на пода. Лестрейд го грабна и го загледа с недоумение.
— Тук е идвала жена! — извика той. — Това е женски венчален пръстен.
И докато говореше, той протегна дланта си да ни го покаже. Наобиколихме го и вперихме погледи. Нямаше съмнение, че колелцето от чисто злато някога беше красяло пръста на невяста.
— Това усложнява положението — каза Грегсън. — Господ ми е свидетел, че и досега си беше сложно.
— Значи сте сигурен, че не го опростява? — подхвърли Холмс. — Нищо няма да научите, като го гледате втренчено. Какво намерихте в джобовете?
— Събрали сме всичко ей там — отвърна Грегсън и посочи предметите, отрупани безредно на едно от по-долните стъпала на стълбите. — Златен часовник, купен от Баро в Лондон. Златна верижка, много тежка и масивна. Златен пръстен с масонски знак. Златна игла за вратовръзка, изобразяваща глава на булдог с рубини за очи. Юфтен калъф за визитни картички с визитки на Инок Дж. Дребър от Кливланд, което отговаря на инициалите върху бельото — И.Д.Д. Нямаше портфейл, но наличните пари възлизат на седем лири и тринайсет шилинга. Джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с името Джоузеф Стангърсън, изписано върху форзаца. Две писма: едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.