— Мислехме, че ще е най-добре да го чуем от вашите уста.
— С голяма радост бих ви съобщил всичко, което знам — отвърна полицаят, вперил очи в златното кръгче.
— Просто ни опишете случилото се със свои думи. Ранс седна на тапицираното с росер канапе и смръщи вежди с явното намерение да не пропусне нищо в разказа си.
— Ще тръгна от самото начало — рече той. — Дежуря от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет имаше сбиване в „Белия елен“, но извън това обиколката мина доста спокойно. Срещнах Хари Мърчър, той дежури на „Холанд Гроув“, та се спряхме на ъгъла на улица „Хенриета“ да побъбрим. След време — може би към два часа или малко след два — си рекох да пообиколя и да видя дали всичко е наред по „Брикстън Роуд“. Беше извънредно кално и безлюдно. През целия път не срещнах жива душа, макар че ме задминаха един-два кабриолета. Мъкнех се по пътя и тъкмо си мислех, между нас казано, колко добре би ми дошла чаша грог с джин, когато изведнъж ми се мярна светлина в прозореца на тая къща. А пък знаех, че въпросните две къщи на „Лористън Гардънс“ са празни, понеже оня, собственикът, не ще да оправи канализацията, макар че последният наемател, дето живя в едната, умря от тиф. Та като видях светлината през прозореца, загубих и ума, и дума, понеже заподозрях, че нещо не е наред. Щом стигнах до вратата…
— Спряхте и се върнахте до градинската порта — прекъсна го спътникът ми. — Защо го направихте?
Ранс едва не подскочи и втренчи поглед в Шерлок Холмс, а по лицето му се изписа безкрайно удивление.
— Ама точно тъй беше, сър — каза той, — макар че един господ знае откъде сте го научили! Нали разбирате, стигнах до вратата, обаче беше такова мъртвило и бях сам, та си рекох, че не е зле да повикам някого. Не ме е страх от нищо отсам гроба, ама си рекох, че може оня, умрелият от тиф, да проверява канализацията, дето го затри. И като си го рекох, нещо се сепнах и се върнах до портата да видя дали не се мярка фенерът на Мърчър, обаче нямаше и следа от него или от други хора.
— Никого ли не видяхте по улицата?
— Жива душа нямаше, сър, и куче не видях. После събрах смелост, върнах се и натиснах вратата, та да я отворя. Вътре беше тихо и аз отидох в стаята, дето светеше. Върху полицата над камината мъждукаше свещ, червена восъчна свещ, и на светлината й видях…
— Добре, известно ми е всичко, което сте видели. Обиколили сте стаята няколко пъти, коленичили сте до трупа, после сте излезли и сте опитали да отворите кухненската врата, а после…
Джон Ранс скочи на крака. По лицето му се четеше уплаха, а в очите му се таеше подозрение.
— Къде сте се крили, та да видите всичко това? — извика той. — Чини ми се, че знаете много повече, отколкото се полага!
Холмс се засмя и подхвърли визитната си картичка на масата, за да я вземе полицаят.
— Остава да ме арестувате за убийство! — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Господин Грегсън или господин Лестрейд ще отговарят, ако се случи нещо. А сега продължете. Какво направихте по-нататък?
Ранс отново седна, но изглеждаше все така озадачен.
— Отидох до портата и надух свирката. На повикването ми дойдоха Мърчър и още двама.
— А улицата беше ли празна?
— Ами да, ако става дума за някой, дето да е от значение.
— Какво искате да кажете?
Усмивка разтегли чертите на полицая.
— Много пияни съм виждал през живота си — рече той, — но за пръв път видях някой така да се е насмукал. Като излизах, мъжът стоеше на портата, беше се облегнал на перилата и пееше с цяло гърло за новата рокля на Колумбина, или нещо такова. Дума да не става, че можеше да ми помогне, едва се държеше на крака.
— Що за човек беше? — попита Шерлок Холмс.
Джон Ранс, изглежда, малко се подразни от това отклонение.
— Беше един страшно пиян човек — рече той. — И щеше да се окаже в участъка, ако нямахме толкова работа.
— А лицето му, облеклото му? Обърнахте ли им внимание? — нетърпеливо се намеси Холмс.
— Бих рекъл, че им обърнах внимание, понеже се наложи да му попреча да падне, изправихме го двамата с Мърчър. Беше височък и червендалест, с шал, увит около долната част на лицето…
— Достатъчно — извика Холмс. — И какво стана с него?
— Както бяхме заети, оставаше само да се погрижим и за него — каза полицаят с обида в гласа. — Ловя се на бас, че благополучно се е прибрал у дома.
— А как беше облечен?
— С кафяв балтон.
— Държеше ли камшик в ръка?
— Камшик ли? Не.
— Сигурно не го е взел със себе си — промърмори другарят ми. — А след това нито чухте, нито видяхте да минава кабриолет?
— Не.