— Разбирам ви. Цяла загадка е какво възбужда въображението. Там, където няма въображение, няма и страх. Четохте ли вечерния вестник?
— Не.
— Историята е описана доста добре. Не се споменава фактът, че при вдигането на трупа върху пода се е изтърколил женски венчален пръстен. И толкова по-добре.
— Защо?
— Погледнете тази обява — каза той вместо отговор. — Разпратих я до всички вестници още сутринта, веднага след произшествието.
Холмс ми подхвърли вестника, а аз прегледах посоченото място. Беше първото съобщение в рубриката „Намерени вещи“ и гласеше следното: „Тази сутрин в «Брикстън Роуд» на пътя между кръчмата «Белия елен» и «Холанд Гроув» е бил намерен златен венчален пръстен. Който го е изгубил, нека потърси доктор Уотсън, улица «Бейкър» 221 Б, между осем и девет тази вечер.“
— Извинете, че използувах името ви — каза Холмс. — Но ако бях използувал моето, някой от онези дръвници щеше да се досети какво става и да се набърка в историята.
— Няма нищо — уверих го аз. — Само че ако потърсят пръстена, не мога да им го представя.
— Напротив — каза Холмс и ми подаде един пръстен. — Това ще свърши работа, почти като копие е.
— Кой очаквате да се появи в отговор на обявата?
— Как кой? Човекът с кафявия балтон, нашият червендалест приятел с тъпите носове на обущата. Ако не дойде лично, ще изпрати свой съучастник.
— Не би ли сметнал, че го заплашва опасност?
— Съвсем не. Ако преценката ми за случая е вярна, а всичко говори, че е така, въпросният човек би предпочел да се изложи на какъвто и да е риск, само и само да си върне пръстена. Смятам, че го е изгубил, без да усети, когато се е навел над тялото на Дребър. След напускането на къщата е открил липсата и е побързал да се върне, но е заварил там полицията, понеже от глупост е оставил свещта да гори. Трябвало е да се престори на пиян, за да отклони подозренията, които е можел да събуди с появата си на портата. Поставете се сега на негово място. Като е поразмислил, сигурно му е хрумнало, че е възможно да е изгубил пръстена по пътя след като е напуснал къщата. Какво би направил в такъв случай? Би прегледал нетърпеливо вечерните вестници с надеждата, че ще види пръстена споменат сред намерените вещи. Естествено очите му са светнали. Зарадвал се е много. Защо да се бои от клопка? Според него не би имало причина намирането на пръстена да се свърже с убийството. Той ще реши да дойде. Ще дойде. Ще го видите до един час.
— А тогава? — попитах аз.
— Тогава ще го оставите на мен. Имате ли някакво оръжие?
— Старият револвер от армията и няколко патрона.
— Най-добре го изчистете и го заредете. Човекът ще бъде отчаян и въпреки че ще го хвана натясно, трябва да сме готови за изненади.
Отидох в спалнята си и изпълних дадения ми съвет. Когато се завърнах с пистолета, видях, че масата е разтребена, а Холмс е погълнат от любимото си занимание — скрибуцаше на цигулка.
— Историята се задълбочава — каза той, щом влязох. — Току-що получих отговор на телеграмата си, пратена до Америка. Преценката ми за случая е вярна.
— А именно? — попитах нетърпеливо аз.
— Едни нови струни биха оправили цигулката ми — подхвърли той. — Приберете пистолета си в джоба. Когато този тип дойде, разговаряйте съвсем естествено с него. Останалото поемам аз. Не го плашете с втренчен поглед.
— Осем часът е — погледнах си аз часовника.
— Да. Вероятно след няколко минути той ще бъде тук. Открехнете леко вратата. Достатъчно. А сега сложете ключа отвътре. Благодаря ви. Погледнете каква странна стара книга купих от един уличен букинист вчера. „De jure inter gentes“8. Отпечатана е на латински в Лиеж, Нидерландия, през 1642 година. Главата на Чарлс все още се е крепяла здраво на раменете му, когато това томче с кафяв гръб е било пуснато в обращение.
— Кой е печатарят?
— Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца с избледняло мастило е написано „Ex libris guliolmi whyte“9. Чудя се кой ли е бил този Уилям Уайт. Предполагам, прагматичен адвокат от седемнайсети век. Почеркът му навежда на мисли за юрисдикция. А, струва ми се, че нашият човек иде.
В същия миг звънецът рязко отекна. Шерлок Холмс спокойно се надигна и премести стола си към вратата. Чухме как слугинята минава през хола, после резето шумно изтрака, когато го вдигна.
— Тук ли живее доктор Уотсън? — попита ясен, но груб глас. Не чухме отговора, ала вратата се затвори и някой тръгна да се качва по стълбите. Крачеше несигурно и си влачеше нозете. По лицето на другаря ми, който се ослушваше, се изписа изненада. Стъпките бавно минаха по коридора, после на вратата едва чуто се почука.