Уверенията на Холмс, както и пренебрежителното мнение за криминалния отдел на полицията, изглежда, далеч не задоволиха двамата детективи. Грегсън се изчерви до корените на сламенорусата си коса, а очичките на Лестрейд светеха от любопитство и омраза. Никой от тях обаче не успя да се обади, понеже на вратата се почука и депутатът на малките уличници — младият Уигинс — представи своята незначителна и отблъскваща особа. Той докосна за поздрав челото си и рече:
— Да знаете, сър, че кабриолетът е на входа.
— Браво, момче! — ласкаво каза Холмс. — А защо не въведете този модел в Скотланд Ярд? — продължи той, като извади от едно чекмедже чифт белезници. — Вижте само колко плавно действува пружината. Щракват мигновено.
— И старият модел върши работа — подхвърли Лестрейд, — стига да намерим човек, на когото да ги сложим.
— Много добре, много добре — съгласи се с усмивка Холмс. — Кочияшът би могъл да ми помогне със сандъците. Кажи му да се качи, Уигинс.
Учудих се, като чух съквартирантът ми да говори така, сякаш се готви да тръгне на пътешествие, понеже не ми беше споменавал нищо по въпроса. В стаята имаше малък куфар — Холмс го извади и започна да затяга ремъците. Беше погълнат от това занимание, когато влезе кочияшът.
— Само ми помогни с тази закопчалка, човече — каза Холмс, коленичил до куфара, без изобщо да обърне глава.
Човекът приближи към него някак намусено и недоверчиво и протегна ръце да улесни Холмс. В същия миг се чу звучно щракване, издрънча метала и Шерлок Холмс отново скочи на крака.
— Господа — извика той с блеснали очи, — да ви представя господин Джеферсън Хоуп, убиецът на Инок Дребър и Джоузеф Странгърсън!
Всичко стана светкавично — толкова скоро, че нямаше време да го осъзная. Ясно си спомням този миг: победоносното изражение на Холмс, звънкия му глас, свирепия вид на смаяния кочияш, гневно вперил поглед в лъскавите белезници, озовали се сякаш по магически начин върху ръцете му. Една-две секунди сигурно сме приличали на скулптурна група. После с яростен, нечленоразделен вик заловеният се отскубна от хватката на Холмс и се спусна към прозореца. Рамката и стъклото се поддадоха на натиска му, но преди да успее да скочи навън, Грегсън, Лестрейд и Холмс се хвърлиха върху му с бързината на хрътки. Завлякоха го обратно в стаята и настъпи страхотна суматоха. Мъжът беше толкова неудържим и ожесточен, че непрекъснато се отърсваше от четирима ни. Сякаш притежаваше силата на човек, обзет от спазмите на епилептичен пристъп. По лицето и ръцете му имаше рани от минаването през стъклото, но продължи да се съпротивлява, сякаш не беше изгубил кръв. Чак когато Лестрейд успя да пъхне ръка под вързаната на врата му кърпа и едва не го удуши, той проумя, че усилията му са напразни. Но дори тогава ние не се почувствувахме в безопасност, докато не вързахме и краката, и ръцете му. Когато свършихме, изправихме се запъхтени, останали без дъх.
— Разполагаме с кабриолета му — каза Шерлок Холмс. — Ще ни послужи да го откараме в Скотланд Ярд. Господа — продължи той, любезно усмихнат, — нашата малка загадка е към своя край. С най-голямо удоволствие ще изслушам въпросите, които бихте желали да ми зададете. Сега няма опасност да не получите отговор.
ЧАСТ II
ЗЕМЯТА НА СВЕТЦИТЕ
ГЛАВА 1
БЕЗБРЕЖНАТА СОЛНА РАВНИНА
В централната част на големия северноамерикански континент се намира безводна и негостоприемна пустош, която от дълги години служи като бариера срещу проникването на цивилизацията. От планината Сиера Невада на запад до Небраска на изток и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг областта е безлюдна и тиха. В този мрачен край и Природата не винаги е в едно и също настроение. Има величествени планини със снежни върхове и тъмни и мрачни долини. Има буйни реки, спускащи се през изрязаните каньони, и огромни равнини, зиме побелели от сняг, а лете посивели от кристалчета сол. Навсякъде обаче цари една и съща атмосфера: навсякъде е пусто, неприветливо и безрадостно.
В тази земя на отчаянието няма обитатели. Случва се да я прекосят индианци от племето поони — Чернокраките, — за да стигнат до други ловни полета, но и най-суровите сред храбреците са щастливи, когато тези страховити равнини се изгубят от погледа им и те отново се озоват сред родната прерия. Из оскъдните храсталаци дебнат койоти, лешояди тежко размахват криле, тромави гризли се тътрят през тъмните проломи и търсят сред скалите нещо за ядене. Това са единствените живи същества на тази пустош.