— Не, няма, миличка. Още малко потърпи, после нещата ще се оправят. Хайде, облегни се на мен, ето така си опри главата, ще ти е по-удобно. Устните ми са се напукали и ми е трудно да говоря, но май ще е най-добре да ти обясня положението. Какво е това в ръцете ти?
— Красиви парченца! Скъпоценни парченца! — извика възторжено момиченцето, вдигнало две лъщящи люспи слюда. — Като се върнем у дома, ще ги дам на брат ми Боб.
— Скоро ще видиш по-красиви неща от тях — каза й доверително мъжът. — Само имай търпение. Канех се обаче да ти обясня… Помниш ли кога се отклонихме от реката?
— О, да.
— Тогава смятахме, че скоро ще излезем на друга река, но работата се обърка. Компасът ли не е наред, картата ли, но до река не стигнахме. Останахме без вода. Е, имаше някоя и друга капка за момиченце като тебе и…
— И ти не можеше да се измиеш — прекъсна го важно спътничката му, вгледана в изпоцапаното му лице.
— Нямаше вода нито за миене, нито за пиене. Пръв не издържа господин Бендър, после индианецът Пийт, после госпожа Макгрегър, след нея Джони Хоунс, а накрая, мило дете, и майка ти.
— Значи и мама е умряла! — извика момиченцето, зарови лице в престилката си и горчиво заплака.
— Да, само ние с тебе останахме живи. После ми хрумна, че в тази посока можем да попаднем на вода, затова реших да те нося, и потеглихме двамата. Изглежда, нямаме късмет. Вече само господ може да ни помогне!
— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем? — спря да хлипа детето и вдигна обляното си в сълзи лице.
— В общи линии така е.
— Защо чак сега ми го казваш? — рече момиченцето и весело се засмя. — Толкова ме уплаши! Нали, щом умрем, пак ще бъдем заедно с мама
— Имаш право, милинка.
— И ти ще бъдеш при нас. Ще разправя на мама как си се грижил за мен. Ловя се на бас, че тя ще ни посрещне на райските порти с голяма кана вода и купчина топли елдени сладки, препечени и отгоре, и отдолу, както ги обичахме с брат ми Боб. След колко време ще стане това?
— Не зная. Не след дълго.
Човекът бе вперил поглед в хоризонта на север. В синия небесен свод се появиха три петънца, които нарастваха с всеки изминал миг, така бързо се приближаваха. Скоро те се превърнаха в огромни кафяви птици, които описаха кръг над двамата странници и после кацнаха на едни скали, откъдето ги наблюдаваха. Това бяха лешояди, хищниците на Запада, чиято поява предхожда смъртта.
— Пилета! — извика весело момиченцето, сочейки зловещите фигури, и плесна с ръце, за да ги накара да отлетят. — Я ми кажи и този край ли е създаден от господ?
— Разбира се — отвърна спътникът й, доста стреснат от неочаквания въпрос.
— Той е създал земите в Илиной, той е създал и река Мисури — продължи детето. — А този край според мене е създаден от някой друг, защото съвсем не е хубав. Забравили са вода и дървета.
— Какво ще кажеш да се помолим? — предложи нерешително мъжът.
— Още не е тъмно — отвърна детето.
— Няма значение. Е, не е съвсем по правилата, но съм сигурен, че бог ще ни го прости. Повтори ония молитви, дето ги казваше всяка вечер във волската кола, докато пътувахме през равнината.
— Защо сам не кажеш някоя молитва? — погледна го учудено детето.
— Всичко съм забравил. Не съм изричал молитва, откакто бях висок на половината на тая пушка. Е, никога не е късно да се науча. Ти ще казваш, а аз ще стоя редом и ще повтарям заедно с тебе.
— Тогава трябва да коленичим. И двамата — каза момиченцето и за тази цел постла шала. — А ръцете си вдигни ей така. Изведнъж ти става много приятно от това.
Беше странна сцена, но нямаше кой да я види освен лешоядите. Двамата пътници бяха коленичили редом на тесния шал — бъбривото момиченце и безразсъдният, закоравял авантюрист. И пухкавото детско личице, и изпитият ъгловат лик бяха вдигнати към безконечните небеса в прочувствена и настойчива молба към великия Създател, с когото се гледаха лице в лице, и гласовете им — единият тънък и звънлив, другият силен и дрезгав — се сливаха в тази молба за милост и прошка. Казаха молитвата, върнаха се и седнаха в сянката на канарата. След малко детето заспа, сгушило се върху широката гръд на своя закрилник. Известно време той остана да бди над съня му, но накрая природата си поиска своето — цели три дни и три нощи мъжът не си беше позволил нито да полегне, нито да отдъхне. Клепачите бавно се спуснаха над уморените очи, главата клюмаше все повече и повече върху гърдите, докато прошарената брада на мъжа не се смеси със златните кичури на неговото другарче и двамата не потънаха в един и същ дълбок унес, в който няма сънища.
Само половин час още да беше постоял буден странникът, щеше да съзре необикновена гледка. Много далече, в самия край на солната равнина, се вдигна малък облак прах — в началото едва забележимо, почти сливащ се със замъгления хоризонт. Постепенно облакът нарасна на ширина и височина, докато не придоби плътна, добре очертана форма. Размерите му се увеличаваха и стана ясно, че такъв облак може да се вдигне само от голямо, движещо се множество. Ако местността бе по-плодородна, наблюдателят би стигнал до заключението, че към него се носи едно от онези огромни стада бизони, които пасат из прерията. В тази безводна пустош обаче това бе невъзможно. Когато кълбата прахоляк се приближиха до самотната скала, където си почиваха двамата клетници, от облака започнаха да изникват покритите с платнища волски коли и фигурите на въоръжени конници. Видението се оказа дълъг керван, поел на Запад. И то какъв керван! Когато началото му стигна до подножието на планината, краят му все още не се бе появил на хоризонта. През безбрежната равнина се нижеха плъпналите редове от коли и каруци, ездачи и пешаци. Безброй жени превиваха гръб под товарите, а децата щапукаха наоколо или надничаха изпод белите покривала. Това явно не беше обичайна група преселници, а някакъв народ от номади, заставен от силата на обстоятелствата да си търси нова родина. Във въздуха ясно се чуваше нестройно дрънчене и трополене, идещо от огромната човешка маса, смесено със скърцане на колела и цвилене на коне. Но и този шум не се оказа достатъчно голям, за да събуди двамата заспали на склона пътници.