Да, криеше опасност, при това толкова голяма, че дори и най-праведните светци се осмеляваха да споделят религиозните си схващания единствено шепнешком, да не би думите, излезли от устата им. да бъдат изтълкувани погрешно и да им навлекат светкавично отмъщение. Жертвите на преследванията сами се бяха превърнали в преследвачи, и то от най-ужасен вид. Нито инквизицията в Севиля, нито тайните италиански общества са разполагали с такъв страшен механизъм като онзи, който хвърляше сянка над а Юта.
Организацията всяваше двойно по-голям страх, понеже всичко, свързано с нея, бе скрито и загадъчно. Нито я виждаха, нито я чуваха, но се знаеше, че е всесилна и всемогъща. Човекът, противопоставил се на мормонската църква, изчезваше и никой не знаеше къде е и какво му се е случило. Жена му и децата го очакваха у дома, но нямаше случай бащата да се завърне и да разкаже как се е чувствувал в ръцете на неговите съдници. Всяка непремерена приказка или прибързано действие водеха до унищожение и въпреки това никой не знаеше от какво естество е тази ужасна заплаха, надвиснала над хората. Нищо чудно, цял живот трепереха от страх и дори в затънтената пустош не смееха да споделят, макар и шепнешком, какви съмнения ги измъчват. В началото тази неясна и страшна власт засягаше само ония непокорни глави, които, прегърнали мормонската вяра, след време пожелаха да я променят или да я напуснат. Скоро обаче гоненията взеха широк обхват. Жени за брак не достигаха, а за каква полигамия да се говори, щом жените сред населението намаляват? Доктрината се проваляше. Плъзнаха странни слухове — слухове за избити заселници и оплячкосани лагери в места, където никога не е имало бандити. В харемите на старейшините се появяваха нови съпруги — викащи и плачещи жени, на чиито лица имаше следи от ужас, който не можеше да се забрави. Замръкнали из планините пътници разказваха за банди въоръжени и маскирани мъже, прокрадващи се безшумно в планината. Тези приказки и слухове придобиваха плът и кръв, уголемяваха се двукратно и трикратно и накрая получаваха определено реално изражение. И до ден-днешен няма отдалечено ранчо на Запад, където името шдата Данайт’, Ангелите мъстители, да не звучи като зловещо проклятие.
По-големите подробности, научавани за организацията, поставила такива ужасни цели, вместо да намалят, увеличаваха страха, който се появяваше у хората. Никой не знаеше кои са членовете на това безжалостно общество. Имената на участниците в кървавите и насилнически дела, извършвани в името на вярата, се пазеха в дълбока тайна. Приятелят, с когото човек споделяше своите опасения по отношение пророка и неговата мисия, можеше да се окаже между ужасните отмъстители, идващи нощем с огън и меч, за да си разчистят сметките. За това всеки се боеше от съседа си и никой не доверяваше съкровенните си мисли.
Една сутрин, когато Джон Фериър се готвеше да тръгне за полето, резето на Портата издрънча и като погледна през прозореца, стопанинът видя, че по алеята към къщи иде едър риж мъж на средна възраст. Фериър се уплаши до смърт, понеже човекът бе не друг, а великият Бригам Янг. Разтреперан от глава до пети (тъй като знаеше, че такова посещение не е на добро), Фериър се спусна към вратата, за да посрещне мормонския водач. Янг обаче отговори хладно на приветствията му и с безизразно лице го последва до гостната.
— Братко Фериър — започна той, като седна и погледна изпитателно фермера изпод светлите си клепки, — досега праведните вярващи бяха твои добри приятели. Взехме те с нас, когато гладуваше в пустошта, разделихме храната си с тебе и те доведохме здрав и читав в Долината на избраните, дадохме ти достатъчно земя и ти позволихме да натрупаш богатство, докато те закриляхме. Така ли е?
— Така е — съгласи се Джон Фериър.
— В замяна ти бяхме поставили само едно условие: да прегърнеш правата вяра и целият ти живот да е посветен на нея. Ти обеща да го сториш, но ако са истина приказките, които се носят, не си удържал на думата си.
— С какво не съм удържал? — възрази му Фериър, като размаха ръце. — Не внасям ли в общата хазна? Не посещавам ли храма? Не…