— Утре в полунощ — каза първият, който явно ръководеше. — Когато козодоят извика три пъти.
— Разбрано — потвърди вторият. — Да съобщя ли на брат Дребър?
— Предай му, а той да предаде на останалите. Седем без девет!
— Пет без седем! — каза вторият и двете фигури се отдалечиха в различни посоки. Последните им думи явно представляваха нещо като парола и отговор. Веднага щом стъпките им заглъхнаха в далечината, Джеферсън Хоуп скочи на крака, помогна на спътниците си да минат през пролуката и ги поведе през полето неимоверно бързо, като подкрепяше, и почти носеше девойката, когато тя нямаше сили да продължи.
— Давайте, давайте! — подканяше ги тихо той от време на време. — Минахме през постовете, всичко зависи от бързината ни. Хайде!
Щом стигнаха до шосето, започнаха да се придвижват по-успешно. Само веднъж се натъкнаха на мормон, но мигом се спотаиха в една нива и така избегнаха разпознаването. Недалече от града ловецът тръгна по отклоняваща се тясна и камениста пътека, водеща към планините. Над главите им тъмнееха два остри зъбера, а проломът, който ги разделяше, беше Орловият каньон — там ги очакваха конете. С безпогрешен усет Джеферсън Хоуп откриваше пътеката между високите канари и по изсъхналото речно корито, докато не стигнаха до закътаното място в заслона на скалите, където бяха оставени верните животни. Качиха девойката на мулето, старият Фериър, стиснал торбата с парите, яхна единия кон, а Джеферсън поведе втория по надвисналата над пропаст опасна пътека.
Преживяването би смаяло всеки, който не е свикнал да среща без страх и най-дивите приумици на Природата. От едната страна сурово и заплашително се издигаше зъбер, висок може би над хиляда стъпки. По напуканата му повърхност имаше дълги базалтови стълбове, наподобяващи ребра на вкаменено чудовище. От другата страна се виждаха безредно отрупани скали и камъни, така че да се прекоси оттам бе невъзможно. В средата минаваха неравните пътечки, толкова тесни на места, че се налагаше хората да се движат в индианска нишка — само опитни ездачи биха могли да вървят по такава стръмнина. И все пак, независимо от всички опасности и трудности, бегълците напредваха с леко сърце, защото всяка стъпка увеличаваше разстоянието между тях и ужасната тирания, от която се махаха.
Скоро обаче получиха доказателство, че все още се намират под юрисдикцията на Светците. Бяха стигнали до най-страшната и тежка част от прехода, когато девойката изплашено извика и посочи нагоре. Върху една скала, надвиснала над пътеката, на фона на небето ясно се различаваше силуетът на самотен часовой. В същия миг той ги забеляза, извика по военному „Койиде?“ и гласът му отекна в тишината на клисурата.
— Пътници за Невада — отвърна Джеферсън Хоуп, сложил ръка на пушката, окачена на седлото му.
— С чие разрешение?
— На Светата четворица — отвърна Фериър. Животът сред мормоните го беше научил, че по-върховна власт от тази няма.
— Седем без девет? — извика часовоят.
— Пет без седем! — веднага му отговори Джеферсън Хоуп, като си спомни чутата в градината парола.
— Минавайте и бог да ви пази! — чу се гласът отгоре. Оттатък поста пътеката се разширяваше и можеха да подкарат конете в тръс. Озърнаха се назад, видяха самотния часовой, облегнат на пушката си, и разбраха, че оставят зад гърба си последната стража на Избрания народ, а пред тях е свободата.
ГЛАВА 5
АНГЕЛИТЕ МЪСТИТЕЛИ
Цяла нощ вървяха през плетеницата от клисури по неравни, каменисти пътеки. Неведнъж се отклоняваха, но Хоуп добре познаваше планината и отново ги връщаше на верния път. На зазоряване пред очите им се разкри величествена, макар и сурова красота. От всички страни ги ограждаха високи, покрити със сняг върхове, които сякаш надничаха един през друг към далечния хоризонт. Толкова стръмни бяха скалистите склонове отстрани, че сякаш боровете и елите, надвиснали над главите им, можеха да се стоварят върху тях само от повея на вятъра. Страхът на бегълците не беше съвсем неоснователен, понеже из пустинната долина се виждаха купища дървета и камъни, срутили се тъкмо по този начин. И сега, докато те минаваха, една голяма скала се откърти и се свлече с глух тътен, отекващ в тихите клисури, а уморените коне се стреснаха и препуснаха в галоп.
Когато слънцето бавно се издигна над хоризонта на изток, снежните шапки на върховете припламнаха една подир друга като увеселителни фенери, докато накрая блеснаха поруменели. Това величествено представление разведри сърцата и тримата бегълци усетиха нов прилив на сили. Стигнаха до буен поток, идещ от една странична клисура, спряха, напоиха конете и набързо хапнаха. Луси и баща й с голяма радост биха почивали по-дълго, но Джеферсън Хоуп бе неумолим.