Стоян Михайловски
Euthanasia
I
— Хей, кой хлопа на вратите
късно тъй, часът по три?…
— Верен друг, на гости иде…
— Нощен гост не ща, върви…
— Отворете ми! Вий бяхте
мой поклонник по-преди;
неведнъж ме призовахте
в помощ… — Кой си, кой си ти?
Името си що не казваш?
— Името си аз не знам…
— Нещо търсиш ли, ил’ бягаш?
— Нещо нося да ви дам…
— Името си?! — Отворете,
моля ви се, тез врати
и ме братски приемете…
— Няма братство тук, иди!…
— Не бъдете толкоз люти,
толкоз строги, толкоз зли,
о, благосъзданни люди,
богоприлични души!
— Божество ли си, човек ли,
дух нечист, ил’ гений благ?
Кой те праща? Откъде си?
Ден ли носиш или мрак?…
— Аз съм Съдбата световна,
вековечната Съдба —
силата първоверховна
и духът на вси неща!…
— Бягай, гостенко могъща,
не прескачай този праг!
Няма жив чловек в таз къща —
тук седи чловешки зрак!
Бягай! Аз довърших вече
всички земни трудове!
Воля няма вече в мене!
Свърших; бе то — щото бе!…
Мойта песен се изпе!…
Пътят ми пред мен се губи
като от мъгла закрит;
всичко вътре в мен се счупи,
аз съм орган вехт, изтрит!…
Рано-рано аз прибързах
вси неща да разбера —
с омерзение се дръпнах
от световната сцена —
и душата си привързах
о желязна канара!…
Бягай, мрачна Съдбо, тичай
ратоборците крепи,
но при мен се веч не спирай…
II
— Славата съм, отвори!
Многажди ме ти повика,
юноша когато бе —
ето, додох най-подире,
ей, простирам ти ръце…
Подир тебе всекидневно
кат’ робиня ще вървя —
със сияние надзвездно
ликът ти ще озаря…
Ще поставя твойто име
върху всичките уста
и животът ти ще мине
в постоянни тържества!
Вред с венци ще те посрещат
и — обожествен герой —
в твоя чест ще се уреждат
празнувания безброй!
Всеки ден и час Печата
ще гърми с делата ти —
и тълпата ще се впряга
да влече колата ти…
— Бягай, Славо смехотворна,
другаде носи венци,
бягай, блуднице позорна,
другаде герой търси!
От тълпата бясна, сляпа
не приемам аз тамян —
не, не ща да ме оцапа
с почести дивата сган!
Паметник не ща — не искам
да се увековеча,
нужда никаква не виждам
жив да бъда — кат’ умра!
Бъдещето поколенье
нищо нек’ не знай за мен —
нек’ умре светът за мене
на последния ми ден…
III
— Младостта съм, отвори ми,
любовта съм, отвори!…
Поднови си кръв и сили,
в миналото се върни —
в светли, весели години,
битие ново прегърни —
като феникс старобитний
из праха си възкръсни!…
Дух и плът ти нося нови,
непокътнато сърце —
от страданья и неволи
ненабърчано лице!…
О, излез от тази самост
и опитай жребий нов —
усладителната младост
и сладчайшата любов!
В жилите ти ще разпаля
огневе неизгасими —
разумът ти ще избавя
от мечти неизпълними,
в ликуванья безпреривни
дните си ще преминуваш
и на бял свят ще светуваш
само за да господствуваш!…
Има-щеш каквото искаш,
всички земни добрини,
всички доброчестини,
винаги ще се насищаш —
никога сит без да си…
Твойто рицарско величье
вси сърца ще подчини;
всичко в теб ще се плени;
твоят поглед, твойто лице
ще омайват вси очи…
Тебе за да се понрави,
ти да й простреш ръка —
всяка жена ще остави
всичко мило на света…
— Бягай, мрачно привиденье,
бягайте, химери зли,
бягай, тягостно прошедше,
дим от луди младини!…
Прелести, каквито има
в босфорските дворове,
роскош — колкото покрива
италианското небе,
Ада колкото обема
похотливост, съблазненья,
колкото са и в Едема
веселби и наслажденья —
дай ми ги, и пак не ща ги —
не! Не ща ги! Не, сто пъти!
В мойто сърце веч отдавна,
както в гроб студен, лежат
умъртвените желанья,
на мечтите ми прахът…
Млад съм аз, но ми се чини,
че сто века съм живял,
че от хиляди години
спомени съм насъбрал!…
Млад съм, но от всички страсти
аз съм вече овдовял!
Днес за мен са непонятни
дрипелите на сърцето,
обич, чувство, идеал,
щастие — виденье клето!…
IV
— Музата съм богоданна,
геният съм… Отвори,
душо чисто и избранна,
дар небесен приеми!
Възвиши се!… Пей осанна,
пей господните псалми!…
Пей съдбините чловешки,
вечната природа пей,
светлините пей небесни,
преизподнята възпей!