Помолих шофьора да кара из района на университета, докато чакаме полицията. Лексусът ни следваше. Таксиметровият шофьор предприе няколко хитри маневри през пешеходна зона, надолу по еднопосочна отсечка, но въпреки тях не успяхме да се отървем от преследвачите. След като така или иначе установиха, че са разкрити, започнаха все повече да ускоряват. Опитах да видя кой ли може да е, но слънчевата светлина и отраженията ми позволяваха да зърна само някакви неясни силуети.
Пътят между къщите беше тесен, обрамчен от паркирани коли. Скоростомерът показваше 85 км/ч. Сега лексусът беше едва на около метър зад нас.
Пак звъннах на Хенриксен. Увери ме, че патрулът бил на път. Щом спуснах стъклото на прозореца, чух сирената.
Лексусът изчезна в една от страничните улички на квартала, точно преди да ни погне полицията, обгръщайки таксито в отблясъците на синята светлина.
От: Примипила
Изпратено на: 22.05.2009 15:36
До: Легата
Копие до: Главата на ордена
Тема: Доклад: Осло
Код: S/MIME PKCS7
„Доминус!
Учителю, със съжаление се налага да съобщя на Ваше Светейшество, съветника на старейшините, и просветените в енорията на дракулсънджейците, че местонахождението на ръкописа в Осло не беше установено. Кристиян Кайсер бе подложен на кървавия ритуал според разпоредбите на церемонията, заветите от старите писания и инструкциите на съвета на старейшините, но не издаде нищо. Претърсихме апартамента и кабинета на Бьорн Белтьо в университета, домашния кабинет на Кристиян Кайсер, две изследователски лаборатории и три архива — без резултат. Докато все още се намирахме в апартамента на Кайсер, позвъни телефонът. Изпращам отделен доклад за съобщението, записано на телефонния секретар и съветвам нова контуберния незабавно да бъде изпратена в Париж. Ако Бьорн Белтьо се отправи към дома, ще го посетим призори и ще го подложим на кървавия ритуал.
Ave, Satanas!“
VI. Жертвеното животно
Ювдал
23 май — 2 юни 2009
Както всяка радост рано или късно бива заменена от печал, всяко предимство в живота се компенсира с недостатък. Светлина и мрак. Ин и ян.
Свобода и бягство.
Полицията ми предложи възможност да се укрия, както и алармен сигнал. Отказах им. Някак си не ти се иска да се превръщаш в пленник на електрониката и страха.
Вместо това взех автобуса за Ювдал. Към самотата. Тишината. И прилепите. В плевнята се бе приютила малка колония.
Бях заседнал тук в пустошта, в отдалечена планинска кошара високо на хребета, сред аромата на планини и ливади, мочурища и горска смола.
Само двама души знаеха къде се укривам. Кристин, моя приятелка, собственичката на кошарата и главният инспектор Хенриксен.
Той ми се обади в неделя следобед точно в четири часа.
Седях на пейката отпред. На дъното на долината, на другия бряг на реката, слънцето се отразяваше в прозореца на кола. Чувах блеенето на стадо овце. През дъбравата премина полъх на вятъра. Вдишах аромата на дива череша. Насекомите жужаха наоколо ми.
Преди да избягам от Осло, се уговорихме да се чуваме по телефона по два пъти на ден. Полицията ми бе заела сигурен мобилен телефон. На моя звънели постоянно, обясни Хенриксен. Скрит номер. Разказа ми, че някой дистанционно инсталирал на телефона ми тракер — програма за проследяване, изпращаща GPS сигнали до сателит.
Щом вдигнах, Хенриксен отрони беззвучна въздишка на облекчение.
— Наред ли е всичко?
— Мирно и спокойно.
— Никакви подозрителни планинари?
— Жива душа не съм видял. Защо питаш?
Миг мълчание.
— Това убийство… Тези убийци…
Полъх на вятъра довлече воал от власинки.
— Да?
— Разследвал съм много убийства в кариерата си. Повечето са просто трагични. Безсмислени. Ревниви съпрузи. Пияни другари. Хора с психози, заблуди, гласове в главите. Знаеш как е. Но това? Никога не съм виждал нещо подобно. Никога! Кажи ми, той религиозен ли беше?
— Кристиян Кайсер? По-скоро бих казал точно обратното.
— Можеш ли да пазиш тайна?
— Разбира се. Кристиян ми беше приятел.