Всичко обаче бе сиво и безцветно.
Слязохме бавно по широката, дълга рампа. Тънките ни предпазни костюми скърцаха. Групата работници, изпратена вътре точно преди нас, бе монтирала прожектори върху високи стативи. Пред отворите на тръбите се вихреше прах и пясък. По стените зървахме ниши и странични стаи, отчасти скрити в сенките на колоните. Макар прожекторите да хвърляха ярка светлина върху големи участъци от помещението, бяхме принудени да включим мощните си фенерчета, за да успеем да надникнем в страничните камери. На места мярвахме неща, покрити с брезент или тъкани килими, трудно се виждаше от разстояние.
В дъното на залата фенерчетата и прожекторите осветиха каменен портал. Когато се приближихме, видяхме, че изкуствено издяланият портал се извиваше над широка стълба, водеща надолу под земята.
Входът се охраняваше от две високи каменни статуи, и двете представляващи заплашителни, подобни на демони ангели. Бяха високи три-четири метра и крайно мършави, кокалести, надвиснали. Пиедесталите им бяха покрити с надписи.
— Стойте! — заповяда КК и махна на главния палеограф да отиде при него.
Заедно приклекнаха до пиедесталите и осветиха надписите.
— Акадски клинопис — заключи палеографът.
— Какво пише?
— Ще ми трябва време да разтълкувам и преведа целия текст. Най-отгоре обаче пише… — тя присви очи към клинописния текст, — … Иркала…
— Иркала! — повтори КК.
— … се охранява от… Ангела на светлината.
— Ангелът на светлината… Луцифер — прошепна КК толкова тихо, че едва го чух.
4.
Откъм черната като въглен дълбина усетих студено и влажно течение, което слабо лъхаше на нещо противно.
Широкото каменно стълбище водеше надолу и свършваше върху каменно плато пред огромна пещера, където долавяхме шума от течението на невидимо речно корито.
— Подземен ръкав на Ефрат — обясни КК.
Тази част от пещерата, която успявахме да видим от платото, се спускаше леко надолу. Трябва да беше дълбока поне сто метра и висока двайсет-трийсет. В подземната зала се виждаха остри скални образувания и коси издатъци. Трепкащите лъчи на фенерчетата режеха мрака. Влажният въздух запотяваше стъклата на очилата ми и не виждах съвсем ясно.
— Боже мой — измърмори КК.
Насочих светлината на фенерчето си към образуванието, което осветяваше той. Само че не проумявах какво виждах. Дървета? Вкаменени клони?
— Скелети! — възкликна КК.
Едва сега, след като бе произнесъл думата, а погледът и мозъкът ми успяха да подредят впечатленията, аз отчетох наличието на скелети.
Пещерата беше пълна с човешки скелети.
Хиляди скелети.
Лежаха по склона, по камъните, в ниши, по плата и тераси. Някои седяха до стените на скалата, други се бяха сринали в купчини кокали. Бяха толкова много, че се сливаха с планината и изглеждаха като сивкави каменни образувания.
— Какво е това място? — прошепнах.
— Ако щеш вярвай, Бьорн, но в момента се намираш в ада.
Погледнах го. Не се усмихваше. Не срещна погледа ми.
— Ада?
— Нали си спомняш, че ти дадох да прочетеш един от ръкописите на професор Джовани Нобиле за различните представи за ада? Той смяташе, че може да докаже как нашата еврейско-християнска идея произхождала от някакъв некропол във вавилонска пещера. Ето ни тук.
— Това не ми прилича особено на ад.
— Разбира се, че не. Изминали са хилядолетия преди пещерата гроб от Вавилон да се превърне в пламналия ад на Сатаната.
Огледах се.
В ада…
— Как — започна КК и този път гласът му бе възвърнал игривия си сарказъм, — как се чувстваш в ада?
Погледът ми се плъзна по острите зъбери и терасите, към скелетите, оформили купчини от кости с каменен цвят.
Възможно ли бе това подземно гробище, тази природна вавилонска катакомба да е предизвикала ужасяващите средновековни представи за ада?
Само пламъците липсваха. И Сатаната, разбира се. Луцифер, принцът на ада. Както и Велзебуб и всичките демони. А, и писъците на многомилионни изгубени души във вечни мъки.
Взирах се в мрака на пещерните дълбини с полуотворена уста. Изведнъж се разсмях. Странна реакция. Нали все пак бях попаднал в ада, а се чувствах толкова нереално. Просто непонятно. Всеки от нас носи своя собствен ад, бе писал някога римският автор Вергилий. Аз пък си имам цели няколко. Да видиш как баща ти намира смъртта си, падайки от скала, да видиш как майка ти се омъжва за любовника си — подобни неща ти влияят. През всичките тези години съм пазил безумните картини, звуци и мисли. Писъците на татко. Измяната на мама. Моят собствен малък ад. С годините не се подобри ни най-малко. Лъжат онези, дето твърдят, че с времето всичко се оправяло. Нищо не се оправя. Когато нервите ми се вързаха на възел и се обтегнаха, нямаше къде да потърся утеха. Само в мрака и тишината.