Бях доведеният син на Арнцен в продължение на близо трийсет години. Показателно е колко зле ме познаваше.
VIII. Лилит
1.
Слушах тишината и беззвучните писъци на прилепите в мрака.
Спалнята беше на втория етаж, нагоре по скърцаща вита стълба, зад заяла врата. На една полица имаше разпърцани книги джобен формат, броеве на „Най-доброто“ от няколко години през 60-те и купчина със „Сребърната стрела“, „Темпо“ и „Романтика“. Леглото стоеше под мансарден покрив сред миризмата на дървения и стари сънища, до малко таванско прозорче без завеси. Мракът заливаше стаята през стъклото му.
Не вярвам в призраци. Ако обаче ги имаше, щяха да се подвизават тук. В планинска кошара, далеч от всички — нали и тук са живели и умирали хора. Толкова ли е немислимо едно място да крие картини и настроения от миналото; чувствата да се реят като безмълвни писъци и бледи отблясъци от онова, което е съществувало някога? Ей с такива мисли се боря в мрака. Никога не съм бил приятел на нощта.
Заспах, едва когато утринната светлина се процеди през тясното прозорче, и се понесох в странен сън. Намирах се в непозната местност под огромно слънце. Малко встрани, сред червеникавата растителност зърнах висока и тромава фигура, която ме наблюдаваше и сякаш се криеше и размишляваше дали да се покаже.
След няколко часа станах и се затътрих до кухнята. В чекмеджето сред престарели ластичета, поръждясали вилици, забравени лъжички за чай и тъпи ножове, намерих пликче захар на бучки за сутрешното си кафе. Намазах с масло дебела филия хляб. Няколко мухи с ентусиазъм се присъединиха към закуската ми.
Регистрирах се в Gmail, където ме очакваше писмо от колега в Копенхаген. Пишеше ми, че Кристиян Кайсер бил активен посетител на форум за теолози в интернет. Изпратил и три запитвания за знака трикветра и Мелек Таус. Кристиян ми бе разказвал, че използвал научни форуми, за да събира идеи и информация. Никога обаче не бе споменавал какви точно, а и аз така и не го попитах. Благодарение на колегата ми от Копенхаген успях да надуша електронните му следи. Уебсайтът бе организиран под формата на хронологичен архив чак до 1998 г. Кликнах върху седмицата след завръщането ми от Киев, когато с Кристиян Кайсер започнахме работата по проекта, и се натъкнах на първите му запитвания. Струваше ми се нереално да чета съобщенията. Сред отговорите намерих два по-загадъчни, изпратени от потребител с прякора Лилит. Тя намекваше, че може да му съдейства с повече информация и молеше Кристиян директно да се свърже с нея. Дали не беше тя връзката с двойката в Амстердам, изучавала трикветрата и Мелек Таус? Кликнах върху аватара й, представляващ демонична кралица, и се появи следният профил:
Име: Мари-Елиз Моние
Прякор: Лилит
Професия: …
Месторабота: Парижки университет — Сорбона (Париж IV)
Местожителство: Париж
Електронна поща: marie.morannier@paris-sorbonne.fr
marie_e_m_1985@hotmail.com
Домашен телефон: …
Мобилен телефон: …
Телефакс: …
Открих я регистрирана на Infobel.com и набрах номера на мобилния й телефон. Измина време преди да отговори. Мъж.
— Oui? Marie?
Гласът беше едновременно интензивен и отегчен.
— Marie-Elise Monnier, s’il vous plait — изпелтечих аз.
Мъжът ме попита нещо. На френски. Разкрит.
— Desole! Excuse me. Do you speak English?
— No. — Пауза. — Well, yes, maybe. A little. Who are you?
Представих се и отново попитах дали мога да говоря с Мари-Елиз Моние.
— Аз съм баща й — обясни мъжът. — Може ли да запитам за какво става въпрос.
Всъщност английският му беше добър. В качеството си на французин ми бе казал „не“ на инат.
Обясних му, че работя в университета в Осло и съм се натъкнал на името й на страница за дискусии в интернет.
— Изследванията ни се пресичат до известна степен и бих искал да обсъдим откритията си — разказах му.
Той замълча. Дълго.
— Мари-Елиз изчезна.
— Изчезна? Искате да кажете… в неизвестност е?
— Полицията не разполага със следи. Смятат, че е офейкала, взела си отпуск, намерила си таен любовник. Отнела живота си. Само че те не я познават. Никога не би й хрумнало подобно нещо. Не и без да се обади.
— Наистина съжалявам.
— Изпратила ми е телефона си по пощата. Можете ли да отгатнете защо? Защо му е на някого да се разделя с телефона си? Всеки път като звънне, в мен се надига слаба надежда.