— Мъжът ми? Защо мислиш така?
Изразът на съвършено неподправено изумление не беше театър.
— Аз… винаги съм го приемал за естествено. Сигурно някой ми го е казал. Не сте ли били женени?
— Женени? Никога! Абсурд!
Тя дълго клати глава.
— Никога не съм ти давала повод да мислиш подобно нещо.
— Съжалявам. Така реших. Трябва да съм разбрал погрешно.
Тя пак се поколеба, преди да започне да пише:
— Задай си въпроса: защо с Дирк живеехме под прикритие?
— Предпочитали сте дискретността и усамотения живот?
— Мили мой, наивен Бьорн.
Струята на вентилатора ме гъделичкаше по гърба.
— Дирк ван Рийсевийк не беше холандец — написа тя. — Италианец беше. Истинското му име е Джовани Нобиле.
4.
Джовани Нобиле…
Демонологът. Италианският теолог.
— Мислех, че е бил убит?
— Той искаше всички да си мислят така.
Погледнах я.
Тогава разбрах. Най-накрая. Най-сетне проумях. Глупав, глупав Бьорн. Погледнах красивото й лице, златистия тен на кожата й, кафявите очи.
— Ти си дъщеря му.
Тя кимна.
— Никога не си му била съпруга. Ти си дъщерята на Джовани Нобиле.
Кимване.
— Ти си Силвана.
Тя продължаваше да кима.
— Да — написа тя, — аз съм Силвана Нобиле.
5.
И започна да разказва.
Писа. Дълго. Четях историята й. Лист по лист. С насълзени очи.
Четох за деня, когато я отвлекли пред училището. Когато я положили в ковчег. Четох за безкрайните часове, докато е лежала затворена.
— Онемях в онзи ковчег — написа тя. — Лекарите не могат да го обяснят. Татко ме води при специалисти. Гласът ми остана. В ковчега. Може би звучи безсмислено. Не очаквам да разбереш. Думите не излизат от мен. Паякът — неизбежна лъжа. Ковчегът ме направи няма. Ковчегът!
Спогледахме се. Усещах полъха на вентилатора и слабия аромат на Шанел №5.
— С татко избягахме. Най-напред от Рим. От полицията. От монасите. Всички го преследваха. Полицията. Сектата. Университетът. Антикварят Луиджи. Покрихме се за няколко седмици у приятел на татко в Орбетело. Няколко седмици в Градо. В Триест. Татко имаше връзки. Хора, на които вярваше. Помагаха ни. Нови самоличности. Фалшификати. Паспорти. Документи за самоличност. Откраднахме имената на мъртви хора. Холандци. В Амстердам татков колега и приятел му помогна да се установи.
— А майка ти?
По лицето й се изписа болка.
— Посети ни в Орбетело. Тайно. Всичко това й дойде в повече. Не мога да го обясня. Нямаше да се справи с изгледите за живот в бягство. Може би с татко не бяха щастливи. Не знам.
— Но е оставила баща ти да замине с теб?
— Тя искаше да остана с нея. Да се върнем в Рим. Татко отказа. Не беше безопасно.
— Разбираемо е.
— Мама каза, че ще ни настигне. Когато всичко се поуспокои. Така и не го направи.
— Какво се случи?
Тя зарея празен поглед в пространството. Дълго. Сякаш трябваше да порови в себе си, за да успее да формулира някакъв отговор.
— Италианските власти обявиха татко за мъртъв. Доста години по-късно. Мама се омъжи повторно. За шефа си. Енрико. Имат двама сина. Никога не съм ги срещала. Моите природени братя. Те си мислят, че съм умряла заедно с татко.
Сетих се за собствените ми майка и природен брат. Съдбата на Моник бе свързана с моята чрез тъничка нишка.
— Срещнах се с мама пет пъти, преди да почине — написа тя.
— Как Проектът Луцифер ви издири в Амстердам?
— Обратното. Татко ги намери. Така и не спря да изследва „Евангелието на Луцифер“. Събираше информация. В среди на специалисти. В списания. След няколко години разбра, че и дракулсънджейците, и международна група от учени издирваха ръкописа. Оставяше фалшиви следи. Примами КК. — Тя обърна страницата. — Когато почувства, че може да му се довери, той му разказа за положението ни. Даде му ръкописа, който бе пазил от 1970 г. Присъедини се към изследователската група. Точно както и ти. Превърна се в значим ресурс. Като теб.
Тя отвори чантата си и ми подаде някакъв плик.
— От татко. Наложи се да сваля старата му пишеща машина от тавана. Опитах да му заема лаптопа си. Но не. Признава само „Ремингтън“-а. Мама му я изпрати заедно с колекцията си от плочи и игрите ми, когато се изнасяше от апартамента в Рим.