— Звучи ми като нещо средно между ню ейдж и индуски пантеизъм.
— Наричай го както искаш. Та не са ли всички религии неумелите опити на човека да определи рамките на тази неопределима сила? Силата, която някои наричат Бог.
КК извади от джоба на гърдите си цигара и я запали. Жарта образуваше оранжева точица в мрака. Покани и мен. Изненадах и двама ни като приех.
— Кога можем да ги очакваме? — попитах и запалих цигарата с кибрита, който КК ми подаде.
— Самият Oûäh пише, че това ще се случи след 1 647 000 денонощия. Значи в рамките на следващите петнайсет години. Може би през 2012? Най-късно 2024.
— Те ще се върнат тук, на Земята… — повторих на себе си недоумяващ и смаян, докато се опитвах да възприема всичко разказано от него в пълния му обхват. Цигареният дим пареше в устата ми. — Нашите далечни роднини.
— Не е ли фантастично, Бьорн?
— Но защо? Защо им е да се връщат?
— Може би чисто и просто искат да направят нещо толкова банално, като например да ни помогнат.
— С какво?
— Не проумяваш ли? Ще направят света едно по-добро място за живот.
3.
Когато си легнах отново, срещнах Oûäh в съня си.
Отначало си помислих, че се намирах на чуждата планета, но когато той дойде при мен, осъзнах, че и двамата бяхме тук. В пустинята. На Земята.
Giddo-dom.
Той се усмихваше. Поне така си мисля. Трудно е да се каже. Устата му имаше само бледи подобия на устни. Видът му наподобяваше всичко друго, но не и човек. Наистина. И все пак долавях нещо човекоподобно във фигурата под бялата одежда — две ръце, два крака, врат и глава, само дето беше невъобразимо висок и доста слаб. Главата му имаше тясна и продълговата форма с остро теме. Бе плешив, но най-отгоре на темето му растеше мъх, както и зад подобията на уши. Носът му изглеждаше твърде малък върху издълженото лице.
Бьорн.
Не чувах гласа му. Думите, или пък може би мислите му, просто изникнаха в главата ми.
Oûäh — отвърнах аз.
Той протегна кокалестата си ръка и ме погали по косата.
Вече сте готови.
Усмихна се. Мисля. В бледия поглед долових угрижено униние. В съня си усетих пристъп на копнеж да опозная това топло, грозновато създание, умряло толкова отдавна.
Ами ако това не е сън, Бьорн.
Не е ли?
Ами ако сънят свързва мислите ни въпреки всичко, което ни разделя: време и пространство, живот и смърт.
Погледите ни се срещнаха. Не можех да видя цвета на очите му. Протегнах ръка и го докоснах. Кожата му беше различна. Дебела. Груба. Люспеста. Червеникава.
Oûäh…
Не знаех какво да кажа. Сънят вече бледнееше. Отчаяно се опитвах да се вкопча в него, в усещането, в нежността, която изпитвах към това чудновато създание.
Ами ако…
Тогава образът му изчезна.
Отворих очи и се опитах да извикам съня обратно. Не се получи. Нямаше го.
Вече ми липсваше. Макар да бе просто сън.
Може би в него виждах себе си. Самотен. Различен. Далеч от дома. Имам навика да се идентифицирам с какво ли не.
Епилог
„Тук е краят на това нещо.“
„Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.“
Вавилон
2560 г. пр.Хр.
Тази нощ ще умра — мисли си той.
Увереност, не предположение. Жажда за покой. Прозрение… Времето ми на този свят изтече. Да, да, да… Чувства ли печал? Изпитва най-вече нетърпелив копнеж. Необяснимо усещане, че ще си отиде у дома. Смъртта — мисли си той, — е просто преход. Промяна.
Крачка по крачка е напредвал по стръмното стълбище към върха на пирамидата. Ревматичните крайници го болят. Спира. Още пет стъпала. Диша дрезгаво и хрипливо. Изтощен е. Само аз останах — мисли си той. — Най-сетне тази нощ ще дойде и моят ред. Поема си дълбоко дъх и продължава да се клатушка напред. Високото тяло се олюлява. Хваща се и се свлича върху трона, който са построили за него. Харесва му да седи така на върха на пирамидата, да гледа небето, града и пустинята. Сред къщите проблясват факли и светилници. Вавилон… Колко време вече е негов дом? Толкова, толкова дълго.