— Разбира се, нямаше да се обадя, ако…
— Да. Разбирам.
— Има ли някакви следи? Улики?
— Нищо!
— Преди изчезвала ли е?
— Никога. Споменахте нещо за сходни изследвания?
Разказах му за ръкописа и неизвестността около произхода на текста. Не споменах обаче за убийството на Кристиян Кайсер.
— Да. — В гласа му се бе прокраднала слаба усмивка. — Звучи точно като моята Мари. Винаги са я занимавали такива неща.
Такива неща.
— Знам, че искам много, но ако — когато! — се появи, дали не бихте могли да ми се обадите? Или да помолите нея? На номера, от който Ви звъня сега?
— Разбира се.
Благодарих за помощта и му пожелах успех. Той също благодари. Затворихме.
Безнадеждността в гласа му ме потисна. Сякаш и двамата знаехме, че Мари-Елиз бе мъртва и се напрягахме до краен предел да избегнем признанието на очевидното. Той й беше баща. За мен тя бе просто име, непозната жена в чужда страна, номер в списъка, някой, който можеше и да ми помогне. Не успявах да се отърва от мисълта, че изчезването й нямаше как да бъде случайно.
Просто име… И все пак изпитвах странна печал заради сполетялата я участ.
2.
По обед, както си седях на пейката и пиех кафе, загледан в долината и планинските склонове, позвъни Хенриксен. Онази напаст с „ch“. Той се покашля, преди да изложи странната си молба: Дали не съм можел да се свържа с група американски учени, които желаели да си поговорят с мен?
— Извини ме — избухнах аз, — но защо точно ти звъниш от името на американските учени?
С церемониалността и уважението към детайлите на полицай той ми обясни, че запитването от групата учени пристигнало във Външното министерство на Норвегия от американското, било предадено на Министерството на правосъдието, което от своя страна помолило полицейското управление да се свърже с местната полиция.
— Защо?
— Аз само предавам съобщение от най-висша инстанция. Началникът на полицията.
— Нали не си издал къде съм?
— Не, луд ли си.
— Кои са те?
Той изчете имената им — същите, които Трюгве Арнцен бе изпратил в писмото си.
Татко беше археолог. С Трюгве Арнцен бяха колеги и приятели. Както и съперници за маминото сърце.
Понякога се питам дали не станах археолог, за да запълня празнотата след него. „Кухненска“ психология. Навярно се обсебвам от миналото, за да не се налага да мисля за бъдещето. Да не говорим пък за настоящето. Психологията си е археологически разкопки в мозъка. Копане из душата. Чел съм и Фройд, и Юнг. Кофка и Кьолер. Вунт и Вертхаймер, но колкото повече чета, толкова по-малко се разбирам. Приличам на риба, която не подозира, че живее в аквариум. А може би пък не искам да разбера. Всеки си има причини.
Не бих могъл да стана психолог. Стигат ми и моите проблеми.
IX. Ритуално убийство (2)
1.
Консерватор Тарас Корольов бил обявен за изчезнал в сряда следобед от колеги, които се обезпокоили, понеже не се появил в кабинета си. Когато няколко дни по-късно полицията нахлула в апартамента му на четвъртия етаж в блока на „Ярославив вал“, го открили мъртъв в леглото му. Бил гол. Ръцете му били скръстени на гърдите. В дясната стискал амулет с трикветра и пентаграм. В спалнята му имало шейсет и шест восъчни свещи, отдавна изгорели. В апартамента се носела слаба миризма на тамян и разложение.
Всичко това узнах от писмо на негова колежка. Помолил я да се свърже с мен, в случай че с него стане нещо — безполезна мярка за сигурност или завещание без стойност.
Не пишеше дали трупът е бил обезкървен. Щяха да узнаят това едва при аутопсията.
2.
Когато се обадих на Хенриксен и го известих за убийството на Корольов и евентуалната смърт на Моние, познах по тона му, че остана доста слисан. Изведнъж убийството в Осло бе добило международни измерения. Той изяви желание да се свърже с Интерпол и полицията в Украйна и Франция.
В последвалите дни продължих издирването на информация в мрежата. Часове наред пред монитора, www.theology.org, www.palaeography.com, www.archaeology.org. Четях украински вестници на английски, но убийствата на консерватори не получаваха кой знае каква гласност. В същото време опитвах да науча повече за Мари-Елиз Моние. Във френските уебсайтове не се споменаваше нищо за изчезването й. Поради липсата на следи започнах да прехвърлям отзад напред архива на теологичния форум, където бе писала, преди да изчезне. Ровех систематично из различните дискусии, в които бе участвала. Беше умела в спора. Делова, но настоятелна. Онзи тип, който никога не се предава. Нещо като мен самия.