Выбрать главу

Кожата му, сивкаво-червена и груба, сърби и се лющи. Сърбящият обрив го мъчи още откак пристигна. Ужасното пустинно слънце! Обича нощта. Мракът. Прохладните ветрове, изпълнени с миризми. Над него се шири небесният свод в одеяние от звезди. Обича небето. Преди много години, когато посети приморския град, той изпита същата тиха радост да си седи сам на плажа и да се взира в хоризонта. Всички морета си имат бряг. Небето — мисли си той, — няма край. Долавя врява откъм града — гласове и джафкане, дрънкане на струнни инструменти, нежния тон на флейта. Усеща миризмата на храна — дори и след всичките тези години си има проблеми с храната, която ядат — и сладникавия дъх на бостаните с пъпеши.

Когато огньовете угасват и градът утихва, той се спуска по всичките стъпала до основата на зикурата. Довлича се до входа. Там спира. За последен път обръща поглед към околността и града. Вдига очи към звездното небе, изпълва дробовете си с въздух — този противен, сух пустинен въздух — и бавно издиша.

Текстовете са готови. Изписал ги е дума по дума, ред по ред и ги е скрил за идните поколения. Указанието от злато, посочващо къде да открият останките му и цялото му наследство. Сребърния ръкопис, разказващ историята на живота му. Също и копието на двата текста, написано върху амфорий, който е донесъл от дома. Хубаво е скрил ръкописите — в пирамида при владетел, далеч в египетското царство. Как ли му беше името? Не си спомня. Всичките тези чужди имена… Кога ли текстовете ще звучат смислено на онези, които се опитат да ги четат? След хиляда години? След пет хиляди? Устните се присвиват в нещо, напомнящо усмивка. След десет хиляди години? Или пък никога? Толкова са простовати тези хора. Толкова наивни, ограничени, толкова невероятно прости. И опасни. За самите себе си. Едни за други.

Какво ли да очаква следващата група след пет хиляди години? Доколкото му е известно, човеците може да са се изтребили дълго преди това. Толкова обичат насилието. Войната. Пълни са със сила. Дали познанието няма да ги направи по-миролюбиви? Поне с течение на времето. Надеждата умира последна — мисли си той.

Влиза, пали факлата и завърта тежките ръчки, които затварят вратите, запира ключалките и активира механизма за запечатване. Слива се с тишината и мрака. Носи се бавно през коридора към каменния пиедестал с леглото. Когато построиха зикурата и хората го осветиха в тяхна чест, тук се нанесоха двеста души…

Сяда на леглото с тих стон. Протяга се и ляга. Скръства ръце на гърдите.

Към дома… Лежи известно време, взира се в мрака. После затваря очи.

Тази нощ — мисли си Oûäh.

„e-nu-ma e-lis la na-bu-u sa-ma-mu

sap-lis am-ma-tum su-ma la zak-rat

Преди да съществуват високите небеса (да добият име)

И земята отдолу да бъде създадена (да й дадат име)“

Вавилонският мит за сътворението Енума елиш

„И като затръби третият ангел, падна от небето голяма звезда, която гореше като светило…“

Откровение 8:10
evangelieto_na_lucifer_simvol.png