— Какво говорите? Заради ръкописа?
— Вероятно. Точно затова се опитвам да намеря отговора.
— Имате пълната ми симпатия. Университетът, разбира се, ще Ви предостави апартамент. Безплатно. Ще покрие и пътните. При създалите се обстоятелства със сигурност можем да съдействаме и с… известна степен на сигурност. — Гласът му доби свойски тон. — Ще те пазим, Бьорн.
— Не е много лесно да замина за Рим просто ей така.
— Ще ти бъде от голяма полза.
— А?
— Но не искам да говоря твърде много по телефона.
— Ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Важно е. По-важно, отколкото можеш да си представиш.
— Как така?
— Кажи ми, познато ли ти е „Евангелието на Вартоломей“?
— Не съм теолог.
— Вартоломей е бил един от дванайсетте апостола на Христос, но макар да е назован в евангелията на Матей, Марко, Лука и Деянията на апостолите, в Библията на практика не пише нищо за него. Има сведения, че е написал евангелие, само че е било изгубено. И все пак разполагаме със запазени откъси в други ръкописи от това време. Между другото, той споменава някой си Салпсан. Звучи ли ти познато?
— Никак.
— Салпсан е синът на Сатаната.
— Не знаех, че Сатаната е имал син.
— Точно така! Ето къде е завръзката!
— Това има ли нещо общо с Джовани Нобиле или „Евангелието на Луцифер“?
— Всичко! Нобиле бе обсебен от този ръкопис, това езическо евангелие, в същата степен, както и от онези… негови демони.
— Какво се случи с него?
— Умря.
— Как?
— Полицията смята, че е бил убит. Или се е самоубил. Уби неколцина души заради „Евангелието на Луцифер“. Голям случай за криминолозите в Рим през 1970-а. Полицията смята, че Нобиле и дъщеря му са били убити и погребани или хвърлени в морето. Ако, разбира се, Нобиле не го е направил сам.
— Какво стана после?
— Нищо. Какво да стане? Вече мина толкова време. Опитахме се да забравим. Никой не знае какво всъщност се е случило, това е печалната истина, господин Белтьо, никой не знае какво се е случило.
Рим, май 1970 г.
Часът беше два без десет през нощта. Отдавна трябваше да си е легнал. Професор Джовани Нобиле стискаше зъби около мундщука на лулата си малко по-здраво от необходимото и всмукваше с наслада. Взираше се в белия лист през мъглата от тютюнев дим. Продължаваше да пише с показалци, подобни на две сковани клечки по облите клавиши на пишещата машина „Ремингтън“, и сила, която караше буквите на много места да пробиват хартията:
„Изображението на демона Еафомет с козя глава, криле, женски гърди и рога произхожда от произведението Dogme et Rituel de la Haute Magie (1854) на Елифас Леви. Но за да открием причините за възникването на този образ, вероятно трябва да се върнем към древните египетски и шумерски митове и религии.“
Хладен полъх в стаята го накара да вдигне глава. Дали Лучана не бе оставила кухненския прозорец открехнат? Той остави лулата в пепелника и отиде в кухнята. Прозорецът беше затворен. Наля си чаша мляко, която отнесе в кабинета си. Застина. Стаята беше по-студена от коридора и кухнята. Трябваше да си поговори с домоуправителя.
Джовани седна. Столът изскърца. Лулата бе угаснала. Остави я така. Отпи от млякото и изчете току-що написаното. Добре, добре. Едва чувстваше пръстите си. Наведе се над пишещата машина:
„Навярно името Еафомет е резултат от старофренско преиначаване на Махомет (пророка Мохамед), олицетворяващ заклетите врагове на кръстоносците: мюсюлманите. По него време Еафомет е бил свързван и с многобройните конспиративни теории около рицарите тамплиери. В по-ново време демонът Еафомет е ключова фигура в оспорваното религиозно течение Телема на окултиста и сатанист Алистър Кроули, което…“
Шум.
Хлипане?
Спря по средата на изречението.
Силвана?
Подобно на предчувствие…
Дъщеря му лежеше със затворени очи и дишаше равномерно, гушнала едно опърпано от милувки мече. Сънуваше ли нещо? Бийгълът7 Бела, който винаги спеше в долния край на леглото, повдигна лениво глава. Той пипна челото на Силвана. Тя изстена. „Ло-Ло“, измънка насън. Той седна на ръба на леглото и я утеши. Часовникът в гостната отмери два часа. Целуна я по бузата. Тя не помръдна. Силвана имаше очите на майка си, а също и устните, и сладкото й носленце. От него бе взела доста малко. Само ината.