Сузане бе първото момиче, което целунах. Бях на шестнайсет. Тя беше сляпа.
Рим, май 1970
— Джовани?
Гласът й не успяваше да проникне изцяло през мембраната, разделяща съня от съзнанието. В съня си той стоеше лице в лице с Велзевул, както толкова често преди. Господарят на мухите, повелителят на демоните, комендантът на Луцифер и император на ада. Дъхът на демона вонеше на гнило месо и развалена риба. Беше се обвил с кожестите си криле сякаш зъзнеше и наблюдаваше Джовани с насмешка в очите. „Какво искаш?“ — крещеше Джовани, пак беше дете, а гласът му — тънък, нежен и уплашен. „Какво искаш от мен? Защо ме преследваш?“ Велзевул разпери огромните си криле, които хвърлиха върху Джовани внезапна, леденостудена сянка. „Ела, дете!“ — изрева демонът, а гласът му беше точно същият, какъвто си го бе представял: груб, кух, стържещ.
— Джовани? Буден ли си?
Стори му се, че в жълтеникавосивата мъгла зад Велзевул се мержелееше войнство от разкривени телеса и демони; се’ирими и шедими; някои голи, други космати, трети крилати. Откъм смърдящите на сяра дълбини на мъглата гърмяха животински ревове и пронизителни писъци. Интуитивно усети присъствието на крал Баал, граф Фурфур, маркиз Шакс и останалите могъщи демони. Той обаче не ги виждаше, не и този път. Велзевул се подсмихна подигравателно: „Търсиш ли някого, Джовани? Може би майка ти? Тук е, ще знаеш, заедно с нас. Баща ти също. Да ги повикам ли?“. По-низшите демони седяха по безлистни клонаци, подобни на изгладнели лешояди, и хвърляха предпазливи погледи към безцветната местност с безчувствените си очи.
— Джовани! Сериозно! Часът вече е и двайсет!
Той отвори очи. Утринната светлина се процеждаше през тънките като воал завеси. Лучана стоеше до леглото му, стройна и току-що изкъпана. Бе загърнала мократа си коса с хавлиена кърпа.
— Съжалявам — измърмори той.
— Ставай!
— Добро утро и на теб.
— Сънливец!
Той се облегна на лакти. Бела, топчестото куче-зайчар, се бе свила в долния край на леглото. Силвана си пееше в банята.
— Ей? — започна Лучана.
— Мхм?
— Днес имам среща в Л’Акуила.
— Не си споменала нищо.
— Вчера научих.
— Какво ще правиш там?
— Ти какво мислиш?
Той седна в леглото и се почеса по корема и косматите гърди. Бела се прозина.
— Ще се прибера късно — каза Лучана.
— Колко късно?
— Трудно е да се каже. Късно. Знаеш. Но можем да закусим заедно.
Прецедиха чая и приготвиха закуска с рохки яйца, мармалад и сирене. Бела лежеше под кухненската маса и малтретираше един гумен кокал, който мякаше всеки път, щом го захапеше. Лучана беше тиха и дистанцирана. Силвана размаза рохкия жълтък по препечената си филийка. Беше срамежлива и затворена като майка си. „Може би не е толкова различна и от мен самия“, мислеше си Джовани, докато разбъркваше лъжичка захар в чая си.
— Е, какво има в Л’Акуила? — попита той.
— Прехвърляне на имот.
— Вълнуващо ли е?
— Просто индустриална постройка.
— Влака ли ще вземеш?
— Ще се возя с Енрико.
Силвана хвърли скрит поглед към родителите си. Джовани й се усмихна. Тя му отвърна. Погледът й винаги беше тъй зрял. Беше само на десет и крехкото момичешко тяло бе все още детско, но беше зряла за възрастта си. Понякога казваше неща, които го изумяваха. Сякаш беше жена. На няколко пъти се хвана в размисли дали дъщеря му не беше обсебена. Глупав и ирационален страх — подхранен от изследванията и кошмарите, разбира се, че го осъзнаваше — но не можеше да се отърве от него. Тя живееше в свой собствен свят. Имаше си въображаем приятел, Ло-Ло, с когото водеше дълги разговори. Разговори за възрастни. Разсъждавайки рационално, той по-скоро трябваше да се опасява от лека психиатрична диагноза. И това обаче не пасваше. Нищо й нямаше на Силвана, не и в този смисъл. В нея обаче се криеше някакъв мрак. Мрак, който той не проумяваше. Можеше да се промени само за няколко секунди. Погледът на малкото момиченце се изпълваше с нещо неопределимо, което го стряскаше. Сякаш тя казваше всичко, разбираше всичко, знаеше всичко. Както и да е. Обсебена… От какво? От кого? Някой от демоните в нощните му кошмари? Не ставай смешен, Джовани. Май трябваше да смени специалността си. Беше се специализирал по собствената си обсебеност. Какво говореше това за неговата психика?
Мотопед без ауспух избръмча по улицата.
— Ами твоят ден? — попита Лучана. Не го погледна. Погледът й следеше вълничките, които разбъркваше в чая си. Той си помисли: Защо се прави на заинтересувана? — Имаш ли много лекции? — продължи тя, понеже той не отговори.