— Само две.
— В хладилника има агнешки котлети.
— Звучи добре. Да те чакаме ли?
— Не. Хапвайте. Ще закъснея.
— Да. Вече го каза.
Когато беше на осем години, Джовани се зарази с коремен тиф. Близо седмица лежа в подобна на кома дрямка в селската болница. Лекарите обясниха на родителите му, че бил засегнат от злокачествен вид, който в най-лошия случай можел и да го убие. Родителите му не се отделиха от леглото му, докато не оздравя напълно. Майката и бащата, и двамата вярващи католици, накараха енориашите в селото им да се помолят за него. Молитвите не помагаха и те вече си мислеха, че ще го загубят, че ще им го отнеме богът, когото винаги бяха славили. Тогава повикаха свещеник да го поръси със светена вода и да се помоли. Джовани не осъзна нищо от това. Трескавият му мозък го бе отвел на пътешествие в ада, където орда демони и дяволи го тормозеше, примамваше, заплашваше, подиграваше, тиранизираше. Пищящи, ревящи, съскащи и подкупващи, те върлуваха из трескавите фантазии на Джовани. На този ден и до днес, след повече от трийсет години, той често бе спохождан от същите звуци и образи, същите миризми и усещането за гибел. Понякога се будеше нощем, прогизнал от пот, от кошмари, на вид реални колкото и гледката на спящата Лучана и очертанията на луната зад завесите. Сънищата често го изкарваха от леглото и го водеха към кухнята, където си стопляше малко мляко с мед, докато се опитваше да опразни главата си от илюзиите. Лудост, Джовани, абсолютна лудост. Дори и посред бял ден се случваше да си внуши, че зърва демоните — на улицата, в някой университетски коридор, зад дърво в парка или пък плуващи точно под повърхността на водата в някой фонтан на пиаца, пълна с туристи. Бе обмислял идеята да потърси помощ при психиатър. Трябваше да направи нещо. Макар да вярваше в демони в духовен аспект, той не вярваше в тях като физически същества. И все пак имаха някаква озадачаваща власт над него, като фобия или фетиш, от който се мъчеше да се освободи или поне да прогони. Детските фантазии бяха загнездени в него, сякаш болестта бе открехнала врата към друга действителност.
— Трябва да си пооправиш брадата — отбеляза Лучана.
— Мислиш ли?
— И да се подстрижеш.
Той прокара пръсти през косата по слепоочието си. Беше се прошарила рано, както и тази на баща му.
— А ти, красивото ми ангелче, няма нужда да променяш нищичко, за да бъдеш перфектна. — Целта му бе да се пошегува, чудато обяснение в любов, но чу колко глупаво и фалшиво прозвуча.
Тя се усмихна. Поне той си помисли така.
Срещна Лучана, когато тя още бе на осемнайсет, а той — с десет години по-възрастен. Тя беше живо момиче, бегло му напомняше на един ангел, който някога бе видял в картина на Ботичели. Беше твърде стар за нея, а тя — твърде красива за него; и все пак се влюбиха, а година по-късно се венчаха с романтична церемония на остров Капри. Усещането, че не бе достоен за нея, така и не го напусна. Тя беше твърде красива, твърде любезна; Лучана бе родена за истински мъже с бързи лодки и собствени винарски изби. Дълго изпитва усещането, че я отегчава. Лучана имаше толкова много мечти, а той не бе в състояние да изпълни ни една от тях. Тя искаше да пътува по света, да рисува, да пие сутрешното си кафе на тераса с изглед към Коста Азура и да се люби до басейн зад стена от смокинови дръвчета.
След закуска разтребиха масата, но оставиха чиниите за по-късно. Силвана се облече в стаята си, обсъждайки с Ло-Ло предстоящия ден. Джовани разходи набързо Бела из квартала. Когато се върна вкъщи, момичетата вече бяха на вратата. Обикновено Лучана изпращаше Силвана до училище, преди да хване трамвая до брокерската кантора.
— Да не забравиш, че ще се прибера късно — напомни тя, докато подтичваше към входната врата с дъщеря им.
— Да, знам — отвърна Джовани. — Л’Акуила.
Всяка сутрин той караше колело до университета, разположен на няколко хвърлея от Пиаца Венеция. Лучана наричаше разходката му с велосипеда потиснат и последователен опит за самоубийство. Парадоксално, но маневрирането из сутрешния трафик му вдъхваше усещането за спокойствие и неуязвимост. Пътуването до Григорианския университет отнемаше точно седемнайсет минути, което пък се равняваше на времето, необходимо на колегите му, за да си извоюват място за паркиране в сравнителна близост с факултетите, институтите и библиотеката. Факултетът по филология, където преподаваше Джовани Нобиле, бе сред най-големите в света, а колегите — едни от най-изтъкнатите експерти в тесни и често особени теологични дисциплини. Той самият, по причини, които лично според него бяха болезнено банални, се бе задълбочил в един от чудатите странични клонове на теологията: демонологията. Пред непознати обикновено се представяше за теолог. Така избягваше ненужното внимание. В случаите, когато имаше злощастието да издаде специалността си, хората реагираха с безгранично любопитство. И страх.