Някакъв автобус го подмина на сантиметри. Той изрева една ругатня, която се удави в шума на дизеловите двигатели и сирената на полицейска кола, която едва се провря покрай него.
Демонологията е науката за демони, ортодоксална и често оспорвана дисциплина в рамките на теологията. Съществуват ли изобщо демоните? И какво представлява демонът? Зъл дух? Паднал ангел? Най-очевидното обяснение, често казваше Джовани, е свръхестествени същества, нито богове, нито ангели. Дефиницията обаче звучеше безсмислено повърхностна. Йерархията на демоните обхваща многобройни създания — някои човекоподобни и материални, други противни духове. В продължение на години, освен заниманията с лекциите, които изяждаха голяма част от времето му, той работи и по изследователски проект, целящ да каталогизира демоните и да систематизира имената, особеностите и връзките им с различни религии. В хода на историята са правени многочислени опити да бъдат класифицирани и каталогизирани демоните — на базата на вида, характера, времето, способностите — Джовани обаче смяташе, че бе възможно да обедини всички тези разнородни характеристики в обща каталожна система. Отделни колеги се провокираха от демонологията. Смятаха, че в Божието царство няма място за подобни покварени духове, че демоните са метафори, изрази на различните образи на Сатаната. Други, например фундаменталистите и православните християни, искрено вярваха в съществуването на демоните като осезаеми същества в сферата между нашата физическа действителност и отвъдното. Самият Джовани бе на мнението, че гълъбите на пътното платно като нищо бяха образи на демони.
Заключи предното колело на велосипеда за тръба за течно гориво пред факултета по теология — отдавна я бяха забравили както уредниците в университета, така и нефтените компании. Верига и катинар. Всички във факултета — и студенти, и професори, знаеха, че това бе личният паркинг на Джовани за велосипеда му. До кабинета му го съпроводи колегата му Роберто Фалети, на когото бе помагал за докторската му дисертация за мястото на Сатаната в теодицеята8 — проблемът за злото. Роберто бе развил противоречива теория за Сатаната и мястото на злото в творението Божие, поради което се намираше в постоянен конфликт с ръководителите си, декана и група твърдоглави кардинали от Ватикана.
Заключи се в смехотворно тесния си кабинет, където книгите, брошурите и дисертациите образуваха нестабилни сталагмити. Закачи кадифеното си яке на закачалката и запали първата тютюнева лула за деня. С Лучана имаха мълчалива уговорка, че тя нямаше да му мели на главата да спре, ако се задоволяваше да пуши на работа и зад затворената врата на домашния си кабинет. Долу на Пиаца дела Пилота първите туристи за летния сезон се набиваха на очи с картите, пътеводителите и фотоапаратите си. Той вдиша и задържа дима. Двама туристи минаха през ято гълъби, което се отвори и затвори като цип. До пишещата му машина имаше камара листи — черновата на статията, която пишеше за Harvard Theological Review относно десетте си тези за мястото на Сатаната в демонологията. Прехвърли абзаците, с които се бе занимавал, преди да си тръгне предишния следобед:
„Изглежда съществува известно съмнение объркване разногласие по въпроса дали Сатаната, Луцифер и Велзебуб са една и съща фигура (с различни имена и различен религиозен/митологичен произход), или са отделни дяволи. Отговорът до голяма степен зависи от това на какви текстове се позоваваме. Тук е мястото да напомним, че думата сатана, означаваща обвинител или противник, дълго време е била генерично определение за дявол, не собствено име9.
В Завета на Цар Соломон, който подобно на много други ръкописи се смята за съставен от библейския цар Соломон10 (което никога не е било документирано и с най-разумно право може да бъде окачествено като чиста митология) на читателя са представени редица плашещи демони (например един без глава, който гледа през гърдите) с различни (с оглед на природата си несимпатични) белези. Заветът на Соломон е псевдоепиграфско произведение, вероятно написано между 100 и 400 г. (и явно се базира на още по-стари, изгубени източници), описващо как цар Соломон успява да залови пасмина демони, предвождани от Велзебуб, който (парадоксално, но факт) е принуден да помогне на Соломон за построяването на храма в Йерусалим. В серия разговори с демоните Соломон ги опознава: По този начин научаваме за слабите им места и как можем да добием контрол над тях. Така Заветът на Соломон служи за предписание как да избегнем гнева на демоните. Произведението се смята за най-стария известен ни ръкопис, който назовава и описва демони. Когато биват помолени да опишат представят личните си противници, много от тях намекват за бъдещ свидетел, което де факто потвърждава тезата, че текстът трябва да е написан след, а не преди Христа (както и претендира).
8
Теодицея (гр. theos — „бог“ и dike — „справедливост“) — „Оправдаване на Бога“. Въведен е от немския философ Готфрид Лайбниц през 1710 г. — Б.р.
9
Думата демон от своя страна произхожда от гръцкото даймон (лат. daemon), дух или божество. — Б.пр.
10
Според юдейската, християнската и ислямската традиция цар Соломон притежавал пръстен с печат — Соломоновия печат — който му давал власт над демоните. Пръстенът бил снабден с различни магически символи като например хексаграма и пентаграма, или подобни фигури. — Б.пр.