Една интересна характеристика на Соломоновия завет се отнася до Велзевул (едно от многото названия на Велзебуб), принца на ада, служещ като ръководител на демоните при управлението на Соломон. Той разкрива, че преди бил най-високопоставеният ангел на небето, а името му било свързано с Хеспер11 — гръцкото име на Венера, Вечерницата на запад, Зорница — на изток. В такъв случай можем да сметнем, че Велзебуб и Луцифер са една и съща фигура. В по-старите семитски традиции Велзебуб е идентичен с бог Баал. В по-късните християнски представи вече е поставян редом с Луцифер и по-низшите демони. Други смятат Луцифер за един от многото аспекти на дуализма на Сатаната, докато трети разглеждат носителя на светлина Луцифер като ангел Божи и олицетворение на по-положителни идеали от Сатаната, въплъщение на дявола на злото. През XIII век папа Йоан XXI изчислил, че 133 306 668 ангели подкрепяли Сатаната, с което се превърнали в демони, докато 266 613 336 ангели останали верни на Бог. Малко неясно е на какво се базират папските изчисления и последвалото от тях заключение.“
Погледна камарата листа. Погледна пишещата машина. Да, да, да. Въздъхна. От ноздрите му излезе дим. Обезсърчен, той си помисли, че се налагаше да поработи още, преди да покаже това на взискателните редактори от Harvard Theological Review. Тъкмо се канеше да седне, когато звънна телефонът. Остави го да звъни три пъти — за да изглежда, че е зает с нещо важно — и вдигна слушалката:
— Да? Нобиле!
— Professore! Стари приятелю! Аз съм.
Веднага разпозна мазния гърлен глас на Луиджи Фиакини. Уродливият. Гърбав, кривоглед грозник, който на правилната светлина определено би напомнял за някой от демоните, на които Джовани бе посветил изследванията си. И превъзходен другар по чашка. Луиджи държеше антиквариат в уличка до Виа дел Говерно Векио.
— Луиджи! Стари негоднико! Какво мога да направя за теб?
— Много, професоре, много. Сега обаче аз мога да направя нещо за теб.
— А? — Лулата му бе угаснала и се нуждаеше от две кибритени клечки, за да я запали отново.
— Ръкопис, професоре…
— Ами?
— … няма да ми повярваш!
— Хайде, Луиджи.
— Пак се случи.
— Луиджи! Моля те, не си играй с мен.
— В Египет. Точно както и кодекса от Наг Хамади.
— Какво искаш да кажеш?
— Козар, Джовани, можеш ли да повярваш? Някакъв козар намерил древен ръкопис в пещера в пустинята.
Джовани изтръпна, сякаш се бе изправил малко прибързано, та се принуди да се хване за облегалката на стола.
— Там ли си? Джовани?
— Тук съм. Продължавай!
— Бил е добре опакован в намазано с восък платно и запечатан в делва. Не е ли фантастично? Първо Свитъците от Мъртво море. После Наг Хамади. А сега и това. Какво ли следва? Евангелието на Юда? — Луиджи се разсмя гръмко на собствената си шега.
— За какъв текст става дума?
— Джовани, Джовани, по-спокойно, приятелю. Не е преведен, дори не е точно текст. Египетският ми посредник, който, честно казано, е по-голям експерт по камилите и женските задници, отколкото по езиците, смята, че текстът може да е изписан с клинопис.
Джовани смръщи чело. Клинопис? Той бе свикнал да изучава латински и гръцки ръкописи. Други бяха написани на староеврейски или арамейски. Клинописът се свързваше с още по-стари култури. И освен ако някой не бе извадил див късмет, препъвайки се в глинени плочки с текстове от епоса за Гилгамеш и Енума елиш, най-често ставаше дума за безинтересни наблюдения върху някоя досадна търговска сделка.
Луиджи долови размислите му.
— Чакай, приятелю, чакай. Не говорим за потискащ опис на стоките в някой склад или доклад от търговец на пътешествие.