— Така ли? Не каза ли преди малко, че никой не го е чел?
— Приятелят ми от Египет ми описа два символа на първата страница.
— И?
— Джовани…
— Слушам те.
— Седнал ли си? Или поне се хвани здраво.
Джовани седна на бюрото си по-скоро от послушание.
— Така! Не бъди толкова мелодраматичен. Хайде! Какво пише най-горе на първата страница?
— Най-отгоре бил изобразен символ. Печат.
— Какъв?
— Трикветра.
Джовани сбърчи чело и остави лулата в пепелника. Замислено начерта трите преплетени извивки на символа в тефтера си, който винаги беше отворен до телефона.
— Джовани?
— Мисля…
— Да, трябва да ме извиниш, за миг реших, че текстът ти е любопитен.
— Хайде де!
— Вторият символ е паун.
Статичното пращене на телефонната линия изпълни тишината.
— Будалкаш ли ме, Луиджи?
— Мелек Таус.
Той пак взе лулата и си дръпна дълбоко, като това посъживи жарта в нея.
— Джооо-вааа-ниии… — измуча Луиджи.
— Трикветра… Паун… Искаш да кажеш, че става въпрос за „Евангелието на Луцифер“?
— Не е ли фантастично?
— Не може да е истинско?
— Че защо не?
— Трябва да е фалшификат. Фалшива версия. Нещо, което някой смотан монах е продиктувал някога през Средновековието и скрил в пещерата, за да заблуди идиоти като нас.
— Говори за себе си, загубен академико!
— Май така и не си прочел статията, която написах миналата година? В Rivista Teologica.
— Естествено, че я четох. Мислиш си, че е твърде хубаво, за да е истина.
— По принцип имам право.
— Поемаш ли задачата, Джовани?
— Задача?
— Необикновено тъп си за професор. О, свещени небеса, възможно ли е да загряваш толкова бавно?
— Защо просто не кажеш какво ти е на сърцето, Луиджи?
— Можеш ли да заминеш за Луксор на мои разноски, да донесеш ръкописа и да започнеш началния анализ?
— Но…
— Джовани, чуй ме! Не смятам да платя на оня египетски задник състоянието, което ми иска, ако ръкописът не е толкова истински, че да надушваш вонящия дъх на Сатаната, докато го четеш!
— Египетските власти одобрили ли са…
— Погрижили сме се за всички формалности.
— Кого си подкупил, Луиджи?
— Забавен си, професоре. И ти знаеш много добре, че ръкописът ще бъде третиран много по-грижливо, ако го донесем тук, в Рим, отколкото ако оставим египетските акули на черната борса и корумпираните им консерватори да го нароят с шкурки и тъпи ножици.
— Нямам намерение да внасям контрабандно ръкопис, който…
— Отпусни се, педантико! Всички разрешения и лицензи са налични.
— Разбира се, трябва да получа одобрението на декана…
— Помогни ми! Дори общинските бюрократи не са такива формалисти като вас, академиците.
— … но аз съм сигурен, че ще получа одобрение за задачата.
— Само това оставаше.
— Въпреки всичко е в интерес на университета и факултета да…
— Добре, разбирам, благодаря-а-а-а. Кога можеш да тръгнеш?
— Колко често има полети до Луксор?
— Резервирал съм ти билет за вечерния до Кайро.
— Вече си поръчал билетите?
— Продължаваш към Луксор утре на ранина.
— Луиджи…
— Знаех, че ще се съгласиш, ти какво си мислиш?
— Не съм ти дал отговор. Казах, че трябва да получа разрешение от шефа ми. Трябва и да намеря детегледачка, довечера ще бъда сам със Силвана. А и някой трябва да изведе Бела на разходка. Разбира се, мога да помоля жената на съседа.
— Ще те взема от вас в пет часа и ще те закарам до летището.
— Така ще спестиш пари за такси?
— Сарказмът изобщо не ти отива.
— Знаеш колко се интересувам от този ръкопис?
— Да! Да докажеш, че не съществува.
— Ставаш невъзможен! Просто защото храня здрав, академичен скептицизъм…
— О, извинявай, най-злополучно предадох погрешната официална версия. Ето я и истинската: В твой и на университета интерес е с безкористен научен идеализъм да защитиш къс културно наследство от вандали и комерсиализирани играчи — каканижеше Луиджи.
— Григорианският университет си запазва правото да участва в търга, когато обявиш ръкописа за продан.
— Бла-бла-бла.
— Луиджи!