— Ще ви струва скъпо.
— И за секунда не съм живял със заблудата, че в тялото ти има дори една честна клетчица.
— Дреме ми дали ръкописът ще попадне у частен колекционер или в ръцете на учени. Еднакво алчни сте всичките.
— Сега говориш на инат, знаеш го. Само че тая дискусия сме я водили и преди — той долови сумтящия смях на Луиджи, — и знам, че не си чак толкова циничен, колкото се опитваш да се изкараш.
— Мисли каквото си искаш.
— И независимо как ще свърши всичко това, ти ще си получиш парите. При условие, че е истински.
— Разбира се, приятелю.
Пътешествието до Луксор в Египет бе интензивно, трескаво, обгърнато в лепкава топлина, която едва се търпеше, макар и човек да е свикнал на Рим през август. Посети антикваря във вторник точно преди да удари 12 часа. Според уговорката. Антиквариатът беше затворен. Разбира се. В Египет часовете в най-добрия случай са подвеждащи. Жегата бъкаше от мухи. Опита се да убие времето с една лула. Тежкият тютюнев дим го задушаваше дори в сянката на покрива от гофрирана ламарина. Антикварят се появи четиридесет минути по-късно с камион, който изглежда бяха използвали при строежа на Хеопсовата пирамида, без каквото и да било обяснение или извинение. Водеше и някакъв беззъб тип, обгърнат от облак прах и паразити. Оказа се, че беззъбият е козарят, открил ръкописа. Така и смърдеше. С течение на следващите няколко часа Джовани разбра, че всичко в Египет бе относително. Антикварят всъщност беше местен амбулантен търговец, който поназнайваше някоя и друга английска дума и си имаше чичо с връзки в съмнителни антикварски среди в Кайро. Антиквариатът представляваше примитивно магазинче за използвани вещи, вехтошарник, специализирал се да сортира кухненски пособия и съдове от Шестдневната война12. Единственото, в което Джовани откри връзка с историческа библиотека, бе разнебитена етажерка с избелели готварски книги от 50-те. Невероятно, мислеше си той, как тези хора са развили една от най-могъщите и напреднали цивилизации в историята. Под превода на търговеца козарят разказа как търсел коза, за която се опасявал, че е пропаднала в пещера в пустинята. Забелязал нещо в дъното й, но вместо козата открил продълговата глинена делва. Извадил я на слънчевата светлина, отворил я с пет премерени удара с камък — „Нали можеше да съдържа злато и скъпоценни камъни“, ухили се той подкупващо, „да не говорим пък за някой джин“ — и намерил увит в платно ръкопис. Не пропусна да отбележи, че натъкналите се на подобни ръкописи в Наг Хамади спечелили доста, та затова потърсил местния антиквар — последното го каза с дълбоко уважение, като кимна към търговеца, който гордо преведе думите му на английски — „… и ето ни тук“, заключи антикварят със самодоволна усмивка, намекваща, че с парите вече си бе построил плувен басейн. Той и Луиджи предварително се бяха уговорили за условна сума — депозит — за да може Джовани да вземе ръкописа назаем и да провери автентичността му. Търговецът му подаде пакета, а Джовани му връчи пачката банкноти. Египтянинът грейна от въодушевление, докато броеше парите. Беззъбият козар получи дела си, замуча като малоумен и избяга с оплезен език. Ето как се правят сделки в Египет, помисли си Джовани.
Поради закъснения в полетите се наложи да прекара вечерта и нощта в Кайро, където купи надценен флакон с особено специален парфюм за Лучана и алабастрова фигурка на Хор за Силвана.
— Бела! Не!
Джовани вдигна очи от ръкописа, с лупа в дясната ръка и незапалената лула в лявата, и погледна към бийгъла, който лаеше към него откъм персийския килим в антрето на няколко метра от кабинета. Рядко му се налагаше да повишава тон на кроткия зайчар, изградил си едно трайно безразлично отношение към света, за което Джовани му завиждаше. Нито сирени по главната улица долу, нито тежки стъпки из стълбището или пък звънецът на входната врата бяха в състояние да събудят инстинкта на пазач у Бела. Това го радваше. Нямаше нужда от куче пазач. Освен това ненавиждаше джавкането.
— Мълчи!
Бела оголи зъби сякаш се канеше всеки момент да го захапе за гърлото. Странно, помисли си Джовани, какво ли й става? Кучето избафка равнодушно и се свлече на пода, сякаш някой му бе извадил всичките батерии. Изръмжа за последно и положи глава върху предните си лапи.
— Добро куче!
Текстът беше разделен в две колони — една с клинопис и една с неизвестни знаци. Не разпознаваше никой от езиците. Е, не беше нито езиковед, нито палеограф. И все пак долавяше някакъв модел в хаоса от символи. Взираше се в равните редици, запленен от симетрията. Фантастично. Просто фантастично. Столетията изобщо не бяха повлияли на ръкописа. Как бе възможно да не избледнее? Ами пергаментът? Как, за бога, го бяха обработили, та да се съхрани мек? Уважението към стария пергамент (трябва да беше от животинска кожа) бе една от причините да не запали лулата. Димът можеше да увреди и крехкия материал, и мастилото. Бела лежеше в коридора и ръмжеше. От време на време повдигаше глава и му се зъбеше. Така нетипично за Бела. Той включи радиото. „The Windmills of Your Mind“13. Остана седнал, заслушан. Обичаше тази песен. Неволно си тактуваше с крак.
12
Арабско-израелската война от 1967 г., известна още като Шестдневната война или Юнската война, се води между Израел и арабските й съседки Египет, Йордания и Сирия. — Б.р.
13
Песен на Мишел Льогран от филма „Аферата Томас Краун“ (1968 г., римейк 1999 г.). Отличена е с „Оскар“ за най-добра песен от филм. Има кавъри на много изпълнители, сред които и Стинг. — Б.р.