— Мога да отида да я потърся.
— Да, ще го направиш ли?
Той свирна на Бела, която сякаш се замисли дали изгледите за разходка бяха по-изкусителни от поредната дрямка върху топлия килим. Надигна се мудно и махна с опашка няколко пъти.
Измина шестте пресечки до училището. Всичко изглеждаше нормално. Поне не бе станал никакъв пътен инцидент.
Беше така уверен, че ще я срещне. Представяше си как ще доприпка при него с танцова стъпка и ще му разкаже, че се е загледала в някоя витрина, че някоя приятелка е нарисувала с тебешир неустоим рай върху тротоара — някакво обяснение, което впоследствие щеше да изглежда тъй просто и очевидно, та двамата с Лучана щяха да се смеят на опасенията си. Е, къде беше? Стигна училището и опита да отвори тежките врати. Беше заключено. Дали бе възможно учителят по погрешка да я е заключил в класната стая? Дали някой райбер в тоалетната не беше заял? Позвъни, но никой не излезе да му отвори. Кога свършваха работа в канцелариите? Нямаше ли поне портиер? Заразхожда се напред-назад с абсурдната надежда някой да се покаже. Никой. На връщане кривна към парка. Беше пълен с деца. Никое обаче не бе Силвана.
Заключи вратата с надеждата Силвана да седи на кухненската маса и да го чака заедно с Лучана и Бела.
— Ехо? — извика той в тишината. — Силвана?
Лучана заплака. Бела я близна по ръката.
— Възможно ли е да е отишла у някоя приятелка? — попита Джовани.
— Каква приятелка?
— Не знам, няма ли си приятелки?
Лучана го изгледа с празен поглед. Долавяше ли в него обвинение? Та нали десетгодишните си имат приятелки. Тя изрови списък на класа и прегледа имената. Накрая избраха четири, които бяха разпознали и с малко добра воля можеха да считат за приятелки на Силвана. Джовани се обади на всичките. Говори с две майки и баща, които изразиха съжаление, че Силвана не си е вкъщи. В гласовете им звучеше разбиране и грижа. У четвъртото семейство не се обади никой.
Час и половина след обичайното й време за прибиране той се обади на класната й ръководителка. Тя не си беше у дома. После звънна и в болницата. Чувстваше това като някакво проклятие, като че ли самото обаждане превръщаше Силвана от закъсняла в изчезнала или дори по-лошо: ранена. От централата го прехвърлиха в спешното. Някаква сестра провери регистъра с новоприети пациенти. Състрадателно обясни, че нямала сведения за десетгодишно момиченце. Чудно как, но той не изпита облекчение.
— Обадете се в полицията — предложи сестрата.
Послуша я.
— Какво правиш, Джовани? — попита Лучана. Гласът й беше писклив и, да си кажем правата, доста изнервящ. — Какво казаха? Там ли е?
— Не.
— На кого звъниш?
— Полицията.
— Божичко! Полицията?
— За всеки случай, Лучана.
Чу се неколкократно изщракване, преди да отговорят, сякаш в линията се бе намъкнал някой с кастанети.
— Професор Нобиле. — Авторитетен мъжки глас. — С какво мога да Ви помогна?
Изминаха няколко секунди, преди да разбере какво не беше наред. Нямаше как полицията да види от кой номер звънеше, още по-малко пък да знае кой се обажда.
— Откъде знаете кой съм?
— Силвана е добре.
Вълна от объркване и страх, облекчение и безпокойство… Силвана е добре. Полицията се бе погрижила за нея. Беше на сигурно място. В добри ръце. Но какво правеше в полицията? Трябва да й се бе случило нещо. Но какво? Божичко, нали не е — дори не можеше да довърши мисълта си, думата, най-ужасното. Стисна възела на вратовръзката си и го дръпна. В стаята нямаше достатъчно кислород. Силвана е добре.
— Какво й се е случило?
— Джовани? — Гласът на Лучана не бе нищо повече от шепот.
— Силвана е добре, професоре.
— Добре е — каза той на Лучана, като закри слушалката.
— Божичко, благодаря ти!
Той свали ръката си.
— Къде е? Как мога да я прибера?
— Не предприемайте нищо, господин Нобиле.
— Какво означава това?
— Не се обаждайте на никого. Не търсете никого.
— Не разбирам…
— Нито полицията. Нито колеги. Нито приятели.
Нито полицията.
Въпреки влажната топлина и потта, която залепяше ризата за гърба му, той се чувстваше леденостуден и трескав. Полагаше усилия да запази равновесие. Не търсете никого. Нито полицията. Опита да овладее дишането си.
— Силвана! — извика той. Беше въпрос — добре ли е тя? — но само се задъха.