2.
Все още смаян и объркан от негостоприемното отношение, аз се поразходих по каналите към пристанището. От полупразните хашишени барове струеше аромат на сладки мечти. Влязох в едно интернет-кафе и проверих пощата си. След това седнах на маса отвън и поръчах пилзнер15, който изпих на слънцето, наблюдавайки преминаващите жени.
Никоя от тях не ме погледна.
Не мога да се похваля, че съм някой Казанова. Малко ме е страх от жените. Не че не ми харесват, но са толкова интензивни. Влюбят ли се в теб, искат да притежават всяка клетчица от тялото ти. Очакват същото и от теб самия. Обсипват те с нежност и любов. Искат да те държат за ръка в киното. Да те притежават. Да те водят в ИКЕА. Жените, които си падат по мен — бог знае какво намират в мен — го правят по-скоро от състрадание, не от страст. Угасят лампата, когато се любим, та да могат да си представят, че съм някой друг. Най-дългата ми връзка продължи четири месеца. Никак не е лесно да се живее с мен. Някои хора са създадени да живеят сами. Никоя от любовниците ми не го е казвала в прав текст, но сто на сто ме смятат за по-особен. Странен. Не става въпрос само за това къде стискаш тубичката с паста за зъби. Аз съм от тези, дето винаги са стояли настрана. Вярно, изолираха ме, но и там си ми беше мястото. Отвън. Аз съм онзи, който се разхожда самичък по училищния двор, който се ужасява от спортния полуден, който остава последен, когато избират отборите по футбол. Няма да виня албинизма. Нито зрението. Нито нервите. Просто не искам да се натрапвам там, където не съм желан.
Допих си бирата, върнах се в хотела и легнах на леглото. Замислих се как да намеря начин да се свържа с Дирк ван Рийсевийк.
3.
— Meneer Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?
Глас на възрастен мъж, уморен и обезсилен от старост.
Притиснах телефона до ухото си, за да чувам по-добре.
— Да, аз съм?
— Goedemiddag — загъгна той на холандски, преди да превключи на английски. — Името ми е Дирк ван Рийсевийк.
Подскочих и седнах на леглото.
— Благодаря за обаждането.
— Предполагам, че си същият Бьорн Белтьо, за когото съм чел в статии по археология.
— Аз съм.
— Goed. Така си и мислех. Най-напред искам да се извиня, че са те приели леко грубовато. Доста е предпазлива. Подозрителна е спрямо непознати. Vrouwen.16 Какви ли не особняци се изтърсват на вратата. Намеренията й са добри. Все пак съжалявам. От време на време прекалява.
— Не се бях сетил.
— Виждам, че на картичката си споменал „Евангелието на Луцифер“. Доста се изненадах. Отдавна не съм чувал да се говори за него.
— Познаваш ли ръкописа?
— Natuurlijk.17 До известна степен.
— Така и предположих.
— Допускам, че посещението ти е свързано с убийствата на Кристиян Кайсер, Тарас Корольов и бедничката Мари-Елиз Моние?
— По-добре информиран си и от полицията, Ван Рийсевийк.
— Доколкото разбирам, притежаваш версия на… het handschrift18?
— Може би. Не знам. Опитвам се да разплета кълбото. Да разбера.
— Дали не бих могъл да те примамя да се върнеш? — Гласът доби шеговита нотка. — Този път гарантирано ще те пуснем да влезеш.
4.
Тихата жена открехна вратата със засрамено изражение и откачи предпазната верижка.
— Пак съм аз! — изчуруликах аз и се усмихнах самодоволно. Така замазвам неудобствата.
Да влезеш в апартамента на Дирк ван Рийсевийк бе като да направиш крачка от модерната действителност, окъпана в слънчева светлина и смях, в недокосната от времето библиотека, задрямала в мрачното сияние на изхабени електрически крушки. Антрето бе отрупано с книги от пода до тавана. Стари, нови, тънки, дебели. Въздухът беше наситен с тежката миризма на книжен прах, подвързваческо лепило и знания. Всекидневната, която мярнах в дъното на коридора, приличаше на склад в претъпкан антиквариат. Книги имаше дори и в тясната кухничка.
— Съжалявам, че те уплаших предишния път — извиних се аз. — И благодаря задето си предала картичката ми.
Без да продума, тя ме поведе през коридора, който заплашваше да се срути под тежестта на всичките книги, и нагоре по тясна стълба, чиито стъпала скърцаха и охкаха.