Преместих поглед от Дирк ван Рийсевийк към Моник, която пишеше ново съобщение. Той го прочете, без да коментира. Не знаех какво да кажа. Най-добре работя сам. Моник обаче имаше предимството, че отдавна ме бе грабнала.
— Бьорн?
— Разбира се — изплъзна се от устата ми. Of course.
Ето как Моник навлезе в живота ми.
5.
Момченцата, които прекарват прекалено много време в потискащата компания на собствената си самота, правят всичко възможно, за да запълнят безкрайните минути на досада. Някои карат колело. Други четат. В днешно време се отдават на видеоигри и самозабрава в интернет.
Аз пък бях погълнат от магнитите.
В магнитите има нещо магическо, нещо мистично. Те се обгръщат със силово поле, което само привлича и отблъсква — донякъде като нас, хората. Още от десет-дванайсетгодишен та чак до времето, когато най-недоброволно бях въвлечен в хормоналните интриги на пубертета, аз бях най-големият експерт в училище по физическите закони на магнетизма. Можех да пиша по дъската неразбираеми уравнения като например F = qv x B, и да обяснявам обстойно за мистериите на електромагнетизма и залежите от естествени магнитни руди в магнезия на онези, на които им се слушаше. Живият ми интерес спечели одобрението на учителя по природознание и няколко заблудени момченца, иначе съвсем малко други. Под леглото у дома си кътах непрестанно нарастваща купчинка магнити, които трудно можеха да се откъснат един от друг: постоянни магнити, електромагнити, магнити подкови, магнити за хладилник, намагнетизирани камъни и промишлени магнити, които бях изтръгнал от високоговорители, микрофони и електромотори. По-късно (и не само в клиниката) доста размишлявах дали тази моя заплененост от магнитите си няма някакво по-задълбочено обяснение, така де, освен радостта да виждаш и усещаш невидимите сили в природата. Не намерих отговор. Успях да установя единствено, че безсмислиците (като например омагьосалият ме магнетизъм) придаваха перспектива на живота ми.
XII. Паякът
1.
Париж
6-7 юни 2009
На следващата сутрин продължих от Амстердам за Париж, затънал в тресавище от останали без отговор въпроси и потиснат страх. Придружаваше ме новопридобитата ми спътничка Моник, седнала като сфинкс на мястото до мен. Носеше със себе си плетка, която на дълги периоди обсебваше вниманието й изцяло. В началото компанията в колата ми беше приятна, но, разбира се, щеше да ми помогне много, ако не беше няма. От време на време се опитвах да начена някакъв разговор, само че ми беше трудно да чета отговорите й при 100 км/ч. Колата ми отказваше да се движи по-бързо. Дори и по магистралата. По нанадолнище. При попътен вятър. Бричката е доста малка — ситроен 2CV, кутийка на четири колела с двигател на пружинка и покрив, който мога да отделя като капака на консерва аншоа.
Моник бе помъкнала много багаж. Искам да кажа: невероятно много багаж. Имаше вид на дама, която едва ли биха поканили на галавечеря, рок концерт, карнавал или пижамено парти, без да носи със себе си от всичко по малко — за да си избира. Всяка жена, възнамеряваща да се покаже пред хора в добра светлина, знае колко безобразно много дрехи, обувки, грим и парфюми образуват минималния запас за пътуване с неизвестна продължителност. Таратайката пък не разполага с цялото място на света, за щастие поне има задна седалка. Там бях накамарил боеприпасите от куфари, сакове, чанти и торбички. Най-отдолу се беше скътал и моят куфар. Съдържаше няколко чифта дрехи за смяна и несесер с крем за бръснене, четка за зъби, дезодорант и опаковка презервативи с изтекъл срок на годност.
Купихме си кафе и багети със сирене от бензиностанция в покрайнините на Антверпен. Седнахме на една ламинирана маса, обкръжени от глъчката на семейства с малки деца и мазни шофьори на камиони. Не че не привличахме погледите. Моник изглеждаше като очарователната съпруга на спретнат посланик. Аз най-много да приличах на лакея му, тръгнал да бяга с невярната жена на началника си.
Тя отвори тефтерчето, изпълняващо функцията на нейно гърло и глас. „Waarom een auto?“ написа тя, изкиска се беззвучно и задраска думите, преди да продължи: „Защо с кола? Защо не летим?“.
— Защото следят списъците с пътници.
Това звучеше тотално параноично. Сам го чух. Моник обаче не го направи на въпрос. Кимна с разбиране — сякаш участваше в лудостта ми или се бе превърнала в част от нея — и избърса трохичка, залепнала на горната й устна.