2.
Пристигнахме в Париж късно следобед и взехме последните две единични стаи в някакво пиянско хотелче в Клиши. Паркирах между черно BMW и коксово сив мерцедес. Бричката е розова на черни точки.
Срещнахме се на рецепцията, след като взехме душ и си отдъхнахме. Моник се бе гримирала. Брадичката и челото й бяха напудрени, очите и устните — подчертани, сякаш се опасяваше да не забрави как изглежда. С фигурата си, обгърната в сребриста, лъскава рокля, и вдигнатата си коса тя приличаше на една актриса, чието име не си спомнях.
— Не подозирах, че си изпратила войската си камериерки предварително — казах аз.
Тя ми се оплези.
— Изглеждаш невероятно! — Прегърнах я. Ухаеше страхотно. Усмивката и погледът й загатваха някаква игривост.
Разходихме се до най-близкия италиански ресторант и ни дадоха маса за двама до прозореца към главната улица. Когато келнерът попита дали сме готови, Моник поръча канелони, а аз — спагети ала китара със задушени зеленчуци. Вегетарианец съм. Като дете видях един ловец да яде сурово сърце. Оттогава предпочитам зеленчуците. Келнерът препоръча традиционното червено вино на заведението. Върна се с бутилката и ни наля. Чукнахме се. Косата й блещукаше на осветлението.
— Може ли да ти задам един личен въпрос? — попитах аз.
Тя поклати глава и кимна.
— Как онемява човек?
— Een spin! — написа Моник. Погледна с изненада думата, която току-що бе изписала на холандски. — Извинявай. Паяк. Отровен. Мраморната вдовица. По принцип безвреден. Бях на четири. Ухапа ме. Алергична реакция. Изпаднах в кома. Събудих се няма. Без глас.
— Уф, ужасно!
Избягвах да говоря за това, но винаги съм се боял от паяци. Знам, че звучи смешно. В страха ми от височини и леката ми клаустрофобия поне има някаква логика. Но паяци? Честно. Ако се наложи да взема нещо от мазето и някой тлъст паяк замига мързеливо към мен от топлите обятия на паяжината или пък някой космат вагабонтин се стрелне по пода на гостната и изчезне под дивана, трудно извоюваният ми самоконтрол незабавно се срива.
Тя написа:
— За какво си мислиш?
— Паяци.
— Твой ред е! Как става човек албинос?
— Лесно. Така се ражда.
Тя се усмихна безмълвно. После написа:
— Waarom? На какво се дължи?
— Генетичен дефект. Тялото не произвежда пигмент. Поне не достатъчно.
Тя положи златистата си ръка до моята белезникава. Не разбрах защо. Изведнъж ми просветна. Искаше да ги сравни. Пръстите й бяха дълги и тънки. Като на пианистка или челистка. Носеше няколко скъпи пръстена. Острите й нокти бяха лакирани в червено. Запитах се какво ли е усещането да те одращят по гърба.
— Наследих ги. От мама — написа тя в тефтерчето си. Реших, че има предвид ноктите. Като видя недоумяващата ми физиономия, добави: — Пръстените!
— Пръстените са много красиви.
— Защо гледаш ноктите ми?
Тази нейна гъделичкаща полуусмивчица…
— И те са много красиви. — Бьорн, царят на флирта. Когато срещна погледа ми, тя сякаш прочете тези мисли и за миг видя същата картина: острите нокти, оставящи червени ивици по бялата като платно кожа на гърба ми. Тя се усмихна. Аз се изчервих. Загледах се в потока преминаващи коли навън. В отражението на прозореца забелязах, че Моник ме наблюдаваше. Срещнах погледа й в стъклото и тя се извърна.
Лесно хлътвам по по-възрастни от мен жени. Не питайте защо. Не такива, дето са се предали на годините и упадъка, а онези, които още си спомнят какво е да бъдеш младо момиче. Моник беше от тях. Чувствена смесица от нещо зряло и младо, от опитна жена и невинно момиче. Личеше по погледа й. В очите. Този блясък на нещо бунтарско и закачливо.
— Изглеждаш като трийсетгодишна — отбелязах аз.
Тя стисна ръката ми.
— Говоря сериозно!
— Флиртуваш ли? — написа тя. После кокетно нарисува малко сърчице.
Вдигнах чашата смутено. Чукнахме се. Не пропуснах да обърна внимание и на факта, че бе омъжена за болен човек. После прогоних тази мисъл.
Разказах й малкото, което знаех за бащата на Мари-Елиз Моние — мъжа, с когото имахме уговорка за следващия ден, и как бях успял да го издиря. Убийството на Мари-Елиз разстрои Моник, затова отклоних разговора към теориите около „Евангелието на Луцифер“. Оказа се, че тя знаеше страшно много — не само за акадския произход на текста и паралелите с други произведения от Месопотамия, но също така и за вероятната му възраст и сложното му пътешествие през историята.