— Впечатляващо — възкликнах накрая.
— Благодарение на Дирк — написа тя. — Експерта!
— Явно е много начетен?
— Добре запознат. Умен.
Помислих си: Ама е престарял съпруг и повехнал любовник.
— Какво му има?
— Рак на белите дробове.
Не просто стар, умиращ…
Тя обърна страницата:
— Стига за мен! Разкажи ми! За себе си!
Разказах й за детството си в богаташката къща в Грефсен, Осло — как раснах като албинос в квартал с красиви и добре устроили се хора, които, със сигурност неволно, оставяха у мен усещането, че не пасвах сред тях. Бях уродът на целия квартал, онзи, на когото децата можеха да се нахвърлят, когато възрастните извърнат глава; онзи, за когото съседките, едва потискащи смеха си, уверяваха гостите, че е с всичкия си и никак, ама никак не е слабоумен. Разказах й как баща ми полетя към смъртта от една скала и как майка ми се омъжи за най-добрия му приятел. Моник узна всичко. Доверих й дори за престоите си в клиниката. Разказах й за събитията около откритието на древното златно ковчеже Кивотът на свещените тайни и за цялата врява около викингския крал свети Олав, за мумията на египетския престолонаследник Тутмос, на когото историята дала името Моисей. Имам склонността да зачеквам най-невероятни въпроси. Трябва да съм говорил неспирно петнайсет минути. Моник опря лакти на масата и положи брадичката си върху сплетените си пръсти. Наслаждавах се на откритото й, изпълнено с възхищение внимание. За съжаление се появи келнерът с храната и прекъсна представлението. След като се нахранихме, останахме там, говорихме си, доволни и сити, докато винената бутилка се изпразни. Отправихме се към хотела. Не ръка за ръка, но поне рамо до рамо. Виното ме бе разведрило, а и събуди немалка страст към Моник. Така ми се искаше да я прегърна. Не мисля, че би ме отблъснала. И все пак не го направих. Бьорн, смутеният страхливец. Умиращият й мъж бе невидимото благоприличие, което бдеше над нея. Трябваше да го удуша с възглавницата! Представих си усещането от ръката й, ако се прокраднеше по кръста ми и се отпуснеше на хълбока. Топлата ръка с острите, червени нокти… Вървяхме бавно, сякаш и двамата искахме този миг да продължи възможно най-дълго. Или пък виновни бяха високите й токчета. В знойния синкав мрак колите и пешеходците ни подминаваха като сенки от друго измерение. В моето собствено съществувахме само аз и Моник. Както и копнежът ми да я притисна към себе си и тя да издълбае по гърба ми йероглифите на желанието. Когато се изправихме пред вратите на стаите си, аз се надявах да влезе при мен; без думи, сякаш беше най-естественото нещо на света. Разбира се, не го направи. „Goedenacht!“ написа на холандски и ме целуна набързо по бузата. За миг, тъй кратък, че не би могъл да се измери, погледите ни се срещнаха в тихата кулминация на неосвободената чувственост и се отправихме към самотата на студените си легла.
XIII. Моние (1)
Луи-Фердинан Моние беше мършав призрак, живеещ в тясно апартаментче в разкривен блок, който изглеждаше така, сякаш го крепяха социалните служби и сбирщина алкохолизирани архитекти.
Пред блока в Клиши имаше два контейнера, претъпкани с боклуци, мебели, килимчета, дето вече не ставаха за летене, бракувани велосипеди, перални машини, заспали вечен сън компютри, дрехи и умрели котки. Из стълбището се носеше парливата миризма на готвено зеле и повръщано. Асансьорът не работеше, та се наложи да се изкачим пеша до шестия етаж. Когато най-сетне стигнахме горе, и двамата с Моник бяхме останали без дъх. На вратата му нямаше табелка, но ни беше обяснил, че живеел „покрай асансьора, третата врата вдясно“. Звънецът не работеше. Почуках доста силно. Измина време преди да чуем тътрузене на пантофи и дрънчене на верига. Лицето му се показа през открехнатата врата подобно на жълтеникаво видение. Докато говорехме по телефона, аз си представях Луи-Фердинан Моние като спретнат земевладелец на плюшен фотьойл, който чеши фоксера си зад ухото и тъгува по изчезналата си дъщеря. В действителност френският му акцент бе единственото нещо, оставило у него следи от стил. Кожата му беше сива, погледът — воднист и безжизнен. Беше и кривоглед. Устните му бяха тъй сухи, че се лющеха. Чертите на лицето му изглеждаха разкривени, не съвсем симетрични, сякаш го мъчеха последствията от мозъчен удар. Рехавата, сива коса стърчеше във всички посоки. Носеше кариран панталон с опустошен копчелък и съсипани, отпуснати тиранти върху окъсания потник.
— Мосю Моние?