— Oui.
— Аз съм Бьорн Белтьо.
— Yes, yes, yes…
— Това е Моник от Амстердам.
— Yes. Oui. Yes. I understand. I see.
Трябва да бе разпознал името й и прозрял връзката. Той кимна замислено и отвори вратата, за да ни пропусне в мизерията си. От антрето минахме през продълговата, тясна кухня (в мивката имаше немити чинии от няколко седмици), след което влязохме в също толкова тясната и продълговата всекидневна. Затова пък гледката беше безупречна. Луи-Фердинан Моние крачеше напред-назад сякаш не знаеше къде да се дене.
— Мари-Елиз ви харесваше — каза той на Моник.
— Благодаря. Ние също — написа тя в тефтерчето си и му го показа.
Луи-Фердинан Моние премести неразбиращ поглед от Моник към листчето.
— Няма е — обясних аз.
— О, така ли — измърмори той и си взе очилата. — Няма? — Той изкриви лице, сякаш се нуждаеше от нови очила и зачете отговора й. — Аха, аха. — Загледа се в двама ни. — Е, кои са те? Разкажете ми! Тези изроди… кои са?
— Не знаем — признах аз.
— И защо цялото това тайничене? — продължи той, извърнат към Моник. — Целият този страх? За какво? Едва сега разбирам защо Мари-Елиз се държеше сякаш някой я преследваше през всичките тези години, докато се занимаваше и общуваше с вас. Какви всъщност магии вършите?
— Съжалявам. Наистина — написа Моник. — Не сме подозирали, че Мари-Елиз е в опасност. Горчиво съжалявам.
Тя вдигна тефтерчето пред очите на Луи-Фердинан Моние, за да го прочете.
— Когато ми се обадихте с молбата да дойда — вметнах аз, — казахте, че сте получил писмо?
— Не съм Ви молил да идвате. Казах, че трябва да дойдете, ако искате да прочетете писмото, преди да го предам на полицията. — Упорството му изглеждаше престорено, сякаш всячески се опитваше да прикрие мъката си и да замаже чувствата с трудно извоювана неохота. — Извинете ме, — измънка той и се втурна към кухнята. Върна се с инстантно кафе и алуминиево канче с топла вода. — Мари-Елиз беше леко саможива. — Сега тонът му бе по-мек, по-смирен. — Още от малко момиченце бе обсебена от свръхестественото. Елфи. Феи. Ангели. Богове. Целият й живот се въртеше около всичко, което не можеше да види, но усещаше. Изгуби майка си на седем годинки. Може би затова. Изобщо не се изненадах, когато реши да следва теология.
— Какво пишеше в писмото, което Ви е изпратила?
Той отиде до бюрото си и издърпа едно чекмедже. Писмото бе прибрано в албум със снимки на Мари-Елиз като малка. Весело момиченце на пясъка.
XIV. Писмото (1)
23 май 2009
„Скъпи татко,
Докато ти пиша, пътувам, с влака на юг. Вали. Лъщящият пейзаж през окъпаните прозорци не изглежда съвсем действителен. Останалите пътници наоколо ми дремят. Татко, надявам се никога да не прочетеш тези думи. Надявам се след няколко месеца да си прибера това писмо и да го изгоря, докато си мисля за последните няколко дни. Когато го напиша и влакът пристигне, ще го изпратя в плик до Амели — готово, запечатано и с марки. Сигурно си я спомняш от времето, когато живеехме във Велизи-Вилакубле. Ще я помоля да изпрати писмото, ако чуе, че съм мъртва. Иначе ще си го прибера от нея и ще се смея на цялата тази история с чаша бяло вино в ръка.
Откъде да започна? Както знаеш, в продължение на няколко години помагах на двойка от Амстердам с проучване и изследвания, от време на време и дребни практически услуги — да взема или доставя нещо. Отпусни се, не става дума за наркотици, а за стари книги, писма, ръкописи, такива работи. Просто са фантастични. Симпатични, интелигентни — това е. Той се нарича Дирк ван Рийсевийк и ако четеш това, ще те помоля да им се обадиш на телефон +31 16 522 81 51 и да им разкажеш какво се е случило с мен. Запознах се с Дирк и Моник в един уебсайт. В началото общувах с нея доста свободно и открито. Когато обаче започнах да им помагам, преминахме на зашифровани имейли.
Историята е следната: по-рано тази година в катакомби в Киев е бил открит ръкопис. Бил е пренесен контрабандно от Украйна в Норвегия. Преди няколко дни получих писмо от писател от Осло, Кристиян Кайсер. Той издирваше Дирк, но му беше хрумнало, че най-лесно ще се добере до него чрез мен. Писа ми, че имал достъп до екземпляр от ръкопис, съдържащ символа трикветра и изображението на паун. След като прочел, че тези символи присъстват и в много от статиите на Дирк по религиозна иконография, той потърсил помощта му. Писахме си малко. Разказа, че си сътрудничел с археолог на име Бьорн Белтьо, познавам го по име, а аз препращах писмата му на Дирк. Той много се разпали и ме помоли в най-скоро време да поканя писателя в Амстердам. Обадих се на номера му в Осло вчера рано сутринта. Не отговори. Навярно вече е бил мъртъв. Да, някой го е убил, татко! Приятелят му Бьорн Белтьо го е открил мъртъв по-късно на същия ден. Аз обаче не подозирах нищо, когато позвъних. Проявих глупостта да оставя името и номера си на телефонния му секретар. Ами ако убийците все още са били в апартамента му, когато съм се обадила и са разбрали съобщението ми погрешно? Опитах се да позвъня на Бьорн Белтьо, за да го предупредя, но телефонът му е изключен.