Дирк ми се обади от Амстердам по-късно следобеда. Тогава разбрах, че писателят Кристиян Кайсер е бил открит мъртъв. Беше крайно необичайно Дирк да телефонира — така да се каже, ние общувахме изключително онлайн. Тревожеше се за мен и попита дали не мога да спя на друго място от съображения за сигурност. Затова се обадих на Пиер и пренощувах при него. Добре че го направих. Тази нощ у дома е имало взлом. Всеки да мисли каквото си ще. Стаята ми била обърната наопаки, така казва домакинът. Не посмях да се прибера.
Малко по-късно следобед звънна телефонът. Този път бяха те. Убийците. Сигурна съм.
«Мари-Елиз Моние?» — попита мъжки глас. Говореше с източноевропейски акцент.
«Да? Кой е?» — попитах аз.
Чух щракане в слушалката. И пиукане.
После гласът се върна: «Трябва да се срещнем» — каза той. «Притежавате нещо наше.»
«Какво притежавам?» — попитах аз.
«Къде и кога можем да се срещнем?»
«Не мисля, че бих искала да ви виждам» — отвърнах аз и затворих. Беше толкова противен. Като онези, дето звънят посред нощ и стенат в слушалката. Веднага след това се обади отново. Пак затворих. Когато звънна за трети път, не вдигнах.
Обадих се в полицията. Те обаче не искаха да ме изслушат. Точно тогава реших да посетя Симонета. Вече две години си говорим, че трябва да намина отново. Беше само на думи. Сега обаче си имам сериозна причина да спазя обещанията си и да отида. Винаги ни е така уютно заедно. Тя живее толкова далеч от вкъщи, че никога няма да ме открият.
Влакът вече пристига. Поспах малко. Не успях да се свържа със Симонета, но тя е наблизо. В най-лошия случай ще отседна в някой пансион.
Вече трябва да привършвам, татко! Дано никога не прочетеш това писмо!“
XV. Моние (2)
— Когато Мари-Елиз е потърсила убежище у Симонета, тя е била на учебно пътешествие в Барселона — обясни Луи-Фердинан Моние.
Върнах му писмото, а той го сгъна и го прибра в албума. Едва тогава осъзнах, че беше на силни лекарства. Разпознах замрежения поглед от времето ми в клиниката.
— Къде живее Симонета? — написа Моник.
— В Каркасон, разбира се. Мислех, че е очевидно. Според полицията Мари-Елиз е почакала пред апартамента й. Малко по-късно се настанила в хотел и това е последното, което ни е известно. Никой не знае какво се е случило с Мари-Елиз, след като е излязла от хотела, за да се поразходи, нито полицията, нито аз.
— Преследвачите й трябва да са я настигнали в Каркасон — обадих се аз.
— Та как биха могли да знаят накъде е тръгнала и къде е била?
— Следели са я. Телефонът й е служел като GPS.
— Как е възможно?
— В писмото си описва поредица странни звуци.
— Е, и?
— Инсталирали са дистанционно проследяваща програма. GPS-тракер. Трябва да е усетила, че нещо не е наред. Защо иначе ще Ви изпраща телефона си?
— Божичко! Малкото ми момиченце. Затова ли е извадила батерията? Никак не е глупава Мари-Елиз.
— Убийците ще бъдат открити — написа Моник, — и изправени пред съда. Обещавам!
— Как бихте могли да ми обещаете нещо подобно? — попита той раздразнено. Обърна се към мен: — Защо бандитите не са посетили мен? Тук? Нали пак сглобих телефона! Включих го. Защо не са го последвали дотук?
— Защото са я хванали в Каркасон — допусках аз. — Едва ли им е дошло наум да търсят телефона й, след като веднъж са попаднали на следите й.
Той ме изгледа с кървясали очи.
— Кои са тези откачалки?
— С радост бих Ви казал кои са, но не знам нищо повече от Вас.
От: Примипила
Изпратено на: 08.06.2008 13:43
До: Легата
Копие до: Главата на ордена
Тема: Доклад: Рим Код: S/MIME PKCS7
„Доминус!
Благодарим за молитвите на съвета и енориашите. Вече пристигнахме в Рим. Според брат Рац, Белтьо е очакван тук в рамките на няколко дни. Информаторът му, професор Алдо Ломбарди, е под непрекъснато наблюдение. Белтьо ще бъде заловен, веднага щом го изолираме.“