XVI. Смъртта в параклиса
1.
Каркасон
8 юни 2009
Ограничителните ленти на полицията засвистяха от внезапния порив на вятъра. Облак хвърляше сянка над параклиса в горичката. Вратата беше закована. До стената под прозореца без стъкла и рамка имаше дървен сандък. Мазилката бе опадала на големи люспи. Местата с оголени тухли приличаха на рани, които не искаха да зараснат. Между широките пътеки, които полицията бе отъпкала през растителността около руините на църквичката бяха избуяли полски цветя на весели снопчета.
— Тук са я открили — обясни Симонета льо Телие.
Седеше върху левия преден калник на бричката. Очите й преливаха от печал. Моник положи утешителна ръка на раменете й.
— Познавам Мари-Елиз от дванайсет години — каза Симонета, — а единствения път, когато наистина се нуждаеше от мен, аз не бях до нея.
Тя се наведе и загреба шепа пясък, който остави да изтече между пръстите си.
— Какво е това място? — попитах аз.
— Няма нищо интересно. Параклисът е построен от ордена „Света Дева Мария“ през XIX век. Няколко години преди войната съградили по-голяма църква на няколко километра на север. Енорията залостила прозорците и вратите с греди, докато решат какво да правят с параклиса. После избухнала войната. И така — тя изметна глава, — така си и останал, докато потънал в забрава.
— Намираш ли каквато и да било причина да открият Мари-Елиз точно тук?
Тя заграби още една шепа пръст и пясък и поклати глава, а вятърът пое праха, който се процеждаше през пръстите й.
— Ти си била в Барселона? — написа Моник.
— Получих работна стипендия. Заминах за десет дни заедно с колеги. Изучавахме архитектурата на Гауди. Не подозирах, че Мари-Елиз е идвала, преди да се прибера и да включа телефонния секретар. Никога не използвам телефона си в чужбина. Опитах да й се обадя. Реших, че се е върнала в Париж. Само че отговори баща й. Изпратила му телефона си. По пощата. Можеш ли да го проумееш? Да изпратиш телефона си на баща си по пощата?
— Подозирала е, че я преследват.
— Това какво общо има с телефона?
— Използвали са го, за да я проследят. По този начин са узнали, че е дошла в Каркасон. Вероятно са видели и че е набрала твоя номер.
— Не е ли изложила баща си на опасност, като му е изпратила телефона?
— Сигурно си е мислела, че е достатъчно да извади батерията. Освен това е допускала, при това с право, че преследвачите няма да се интересуват от телефона, щом веднъж се докопат до нея. А и бащата живее във висок блок в гъсто населена жилищна зона. Дори проследяването на мобилни телефони си има своите ограничения.
Моник написа:
— И въпреки това е било твърде късно! Знаели са, че е тук.
Симонета отпусна глава назад и вдигна поглед към короните на дърветата около параклиса.
— Трябва да са я държали някъде в района. Бог знае къде. И защо. Не е била… малтретирана. Поне не в този смисъл. Макар да са й причинили много други… ужасни неща.
— Кой я е открил?
— Двойка, която използвала параклиса за — тя се усмихна свенливо през сълзи — срещи.
Погледнах към църквичката и ограничителните ленти, опъвани от повеите на вятъра. Беше издигната в живописна просека в горичката.
— Преди пет хиляди години по тези места са живели хора — обясни Симонета, след като се посъвзе. — Звучи толкова отдавна, нали? Пет хиляди години… Но това е нищо. Преди петдесет хиляди години хората и неандерталците са живели рамо до рамо тук, в Южна Франция. После неандерталците измрели. Хората останали.
Очаквах продължение, което така и не последва. Симонета се взираше замислено в гората.
— Отначало не подозирали коя може да е. Нали не е от този край. После някой я разпознал от обява за издирване в Париж. Приятелят ми е полицай. Знаеше, че сме приятелки. Повикаха ме тук, на местопрестъплението, за идентифициране.
— Знам, че ти е било трудно, но дали би могла да опишеш видяното?
Тя въздъхна.
— Питам, защото наскоро преживях нещо подобно.
Симонета ми хвърли озадачен поглед.
— Добър приятел, колега — обясних аз. — Аз го намерих. — Пауза. — Гол.