Започваше да ми просветва какви.
— Трупът лежеше със скръстени на гърдите ръце. И двете й длани бяха здраво стиснати. Когато съдебният лекар отвори дясната й ръка, той откри…
— Амулет!
Франсоа Сарду ме погледна смаян.
— Бронзов — продължих аз. — С пентаграм и трикветра.
— С кого си говорил?
— С никого не сме говорили. Мой приятел норвежец и колега в Украйна са били убити от същите хора. По същия начин. Бих ви препоръчал да се свържете с полицията в Осло и Киев.
— Вече се обадихме на Интерпол. — Той се поколеба. — Има и още нещо. Много по-лошо.
Този път го оставих да довърши сам:
— Трупът е бил обезкървен.
5.
Поканихме Симонета и Франсоа на вечеря с нас, но той се страхуваше да не ни видят заедно и учтиво отказа. Двамата с Моник се настанихме на свободна маса на тротоара в една странична уличка. Ресторантът беше турски. Обсъдихме по-нататъшните си планове надвесени над порции mercimek kӧfte20 с черен хляб и местно вино. Разбрахме се да продължим към Рим през френската Ривиера и Генуа, разположена горе-долу по средата на пътя. Моник предложи да нощуваме там. От Генуа ни се очертаваше около пет часа шофиране по магистрали на юг към Рим, където ни очакваше професорът по теология Алдо Ломбарди.
След вечеря минахме през площада. Заседяхме се да послушаме духовия оркестър, преди да избягаме от шумотевицата. От хотелската си стая се обадих на Тран в Исландия. Все още работеха над текста. Сега обаче бяха по-объркани, отколкото в началото. Уверих се, че четиримата или петима учени, които му помагаха, бяха доверени лица и че всяка вечер заключваха ръкописа в солидното подземие. След това позвъних на главен инспектор Хенриксен в Осло. Изглежда все още изпитваше същото облекчение всеки път, когато чуеше гласа ми. Сякаш само чакаше известие, че са ми светили маслото. Бяха издирили колата под наем, използвана от убийците. Изгорелите й останки били намерени в каменоломна в Амеруд. Документите и кредитните карти, които използвали, за да наемат лексуса, били фалшиви. Както обикновено, не можах да заспя.
Лежах и мислех за татко. Много мисля за него, когато ме мъчи безсъние. Какъв ли щеше да стане, ако ревността не бе замъглила разсъдъка му, оставяйки ме без баща? Какво ли е минавало през ума му, докато е падал? Какво всъщност си мисли човек, когато умира? Чудех се дали щях да бъда друг човек, ако татко бе останал жив. Може би. Вероятно. Не че има особено значение. Не и за мен.
XVII. Сатаната
1.
Рим
10 юни 2009
— Сатаната е жив!
В кафявите очи на професор Алдо Ломбарди пламтеше светлинка, омагьосаното огънче, което блещука в погледа на обсебените, робите на лудостта и неуморните преподаватели в академиите.
Размърдах се на стола обезпокоено. Моник се покашля.
— Ако човек вярва в Бог — продължи той, — Сатаната е неизбежно следствие. Хармонията на битието зависи от баланса на равни противоположности. Началните градивни елементи на вселената са били материята и антиматерията. Светлината срещу мрака. Топлината срещу студа. От тази гледна точка Бог и Сатаната представляват два необходими антипода. Доброто срещу злото. Теологичният парадокс обаче е следният — Бог (че кой друг?) е създал Сатаната. — Той избухна в едва доловим смях. — Приятели, виждам, че ви плаша. Отпуснете се, приемете това спокойно, просто такава ми е работата!
Кабинетът му беше изпълнен със светлина и вдъхновение, сякаш през всичките тези години бе попивал дълбоките мисли на многобройните си притежатели, отказвайки да ги пусне. Върху шкаф с архиви бълбукаше кафемашина. Писалището бе отрупано с купчини ръкописи. Наклонени камари дисертации и учебници се подпираха на стените. Независимо в кой край на света се намираш, кабинетите на учените са досущ еднакви. Кафемашината нададе продължително съскане, сякаш предаваше богу дух. Алдо Ломбарди взе каната и наля кафе за мен и за себе си в бели пластмасови чашки. Моник не пожела да пие. Той върна каната на мястото й.
— Радвам се, че склонихте да дойдете. И двамата. Знам, че доста ти натяквах, Бьорн, но е важно. Ще го разбереш. Изключително важно. — Той се обърна към Моник. Погледът му омекна. — Моник… — Той хвана ръцете й подобно на всеотдаен свещеник, загрижен за свой енориаш, и повтори името й, едва доловимо, само за себе си. После пусна ръцете й и възкликна: — Е, кажи ми! Дирк! Как е той?
Тя кимна с изражение, което означаваше благодаря, добре — върховно преувеличение. Порази ме факта, че нито тя, нито Дирк искаха хората да знаят колко зле беше всъщност.