— Хубаво. Хубаво. — Докато се обръщаше към мен, забелязах, че на дясното си ухо носеше слухов апарат. Пак се замислих за моите си неща. Албинос с лошо зрение. Няма жена. Мъж с увреден слух. Интересна компанийка бяхме.
— Двамата с Дирк сме кореспондирали много в течение на годините — обясни той. — На моменти изследванията ни съвпадат.
Автоматично повиших глас:
— И той каза това.
— Невероятен човек е Дирк!
— Срещата ни ми донесе огромна радост и полза.
— Той сигурно е обяснил, че поех професурата на Джовани Нобиле.
— Да, спомена го.
— Случи се доста време след изчезването му. Дълги години професорското място стоеше празно. Сигурно са се надявали да се появи отнякъде.
Долу на улицата запали камион. В коридора навън жужаха гласове, сякаш разпалени пророци се готвеха да получат откровение. Отпих от кафето. Ето какъв вкус щяха да имат намазаните със смола дървени стени в Ювдал, ако ги бях облизал, помислих си аз.
— За съжаление така и не се запознах лично с Джовани Нобиле — продължи той. — Разликата във възрастта ни беше твърде голяма. Бях студент, когато Нобиле работеше тук. Посещавах някои от лекциите му и мислех да го попитам дали е съгласен да бъде мой научен ръководител — исках да пиша дисертация за влиянието на Malleus Maleficarum (образцово произведение за вещици) върху тогавашните представи за женската сексуалност в периода 1500–1850 г. Джовани Нобиле изчезна, а аз останах с един опърничав ръководител, страдащ от лош дъх и нездрав интерес към дундести първокурснички. Дори бях разпитван от полицията след изчезването на Нобиле. Натъкнали се на някакво мое писмо в кабинета му. Разбира се, не можех да им помогна.
Сръбнах неохотно от кафето.
— Ще сбъркам, ако кажа, че Нобиле липсваше на някого. Беше затворен човек, доста саможив. А и след всички ужасни събития… няма какво да се залъгваме, много хора спряха да му говорят. Онези, които го познаваха лично, го харесваха и уважаваха. Мисля си обаче, че много от студентите и колегите, съвсем несъзнателно, се страхуваха от него. Да, страхуваха се! Навярно ги плашеха онези негови демони, обкръжаваше се с тях в доста опасен смисъл. Полето на научната му дейност бе оспорвано. Чисто и просто плашещо. Особено сред вярващите католици тук в Италия, в Рим, в собствения университет на Ватикана.
На вратата се почука. Някакъв мъж с твърде големи очила мушна глава в стаята. Извини се, щом видя, че професорът си има посетители. Алдо Ломбарди го повика да се върне:
— Виторио! Влез, влез! Помниш ли, че си говорихме за Бьорн Белтьо от Норвегия? Археологът? Това е той. Бьорн, това е Виторио Тасо, семиотик, мой добър колега.
Възползвах се от случая да оставя чашката с кафе и да забравя за съществуването й. Стиснахме си ръце и разменихме няколко учтиви фрази. Той беше чел моя критична статия в „Археология“ за тълкуванията на семиотиците относно употребата на знаци и символи у викингите. Когато си тръгна, аз се опитах отново да подхвана нишката:
— Какво се случи с Джовани Нобиле?
— Да, какво? — повтори Алдо Ломбарди. — Обикновено твърдя, че е бил обсебен. Натъкна се на онзи прастар езически ръкопис — „Пророчествата на ангела на смъртта“ или „Евангелието на Луцифер“, както го наричат — и това го подлуди. — Погледът му тършуваше из спомените. — Но какво се случи? Какво всъщност се случи? И до ден-днешен не съм убеден, че някой знае със сигурност. Постоянно си задаваме въпроси, с чиито отговори не разполага никой. Знаем само, че умряха много хора. Джовани и дъщеря му изчезнаха.
Алдо Ломбарди поклати глава.
— Умрели са? И двамата? — заключих полувъпросително.
— Навярно са намерили смъртта си оковани във вериги на дъното на Тиренско море или пък вградени в бетонните подпори на някой от многобройните мостове по магистралите, които построиха в района по него време. Просто трагедия. И най-странното… — той се поколеба, търсеше думи, — … най-странното е, че много от случващото се сега е като отблясък от събитията отпреди четиридесет години. Сякаш историята се повтаря. Същият ръкопис, изникнал от нищото. Същата секта… Убийствата…
— Секта? Искаш да кажеш, че знаеш кой стои зад убийствата?
— Не кой. Поназнайвам нещо за замесената в това секта. Само че ние избързваме. Ще се върна на всичко това по-късно.
— Чакай! Да не искаш да кажеш, че сектата, замесена в убийствата на Джовани Нобиле и дъщеря му през 1970-а е същата, която преследва ръкописа днес?