XVIII. Преследвачите
1.
Рим
10 юни 2009
На входа на Пиаца ди Санта Марта ни чакаше кола — джип със затъмнени стъкла. Алдо Ломбарди ни натика на задната седалка, а сам той седна до шофьора.
— Бързо, бързо! — викаше професорът.
Шофьорът форсира двигателя доста бясно, излезе на улицата на заден ход, спря рязко, включи на първа и ускори надолу по Виа Аурелия. Помъчих се да попитам Алдо Ломбарди какво става, но той притискаше с ръка слуховия си апарат, направи ми знак да мълча и каза само „по-късно, по-късно“. Минахме на няколко червени светофара през Трастевере, после прекосихме Тибър успоредно с железопътната линия и профучахме през мрежа от тесни улички.
— Преследват ли ни? — извиках.
Не получих отговор нито от Алдо, нито от шофьора. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че се принудих да се хвана за облегалката пред мен. Моник гледаше упорито през прозореца, пребледняла; бе избягала в себе си, заключила вратата, затискайки я със скрин. Не смеех да погледна скоростомера. Прелетяхме с тътен през Пиацале Остиензе, продължихме към Виале Авентино, минахме покрай Циркус Максимус и излязохме от задната страна на Колизея. Шофьорът понамали скоростта едва на Виа дел Фори Империале.
Накрая си поех дълбока глътка въздух и попитах:
— Професор Ломбарди, какво става?
Той се извърна и ме погледна право в очите:
— Това са те.
— Как биха могли да знаят, че съм тук?
— Знаят.
— Откъде?
— По-късно, Бьорн, по-късно.
На Пиаца Венеция ни пресрещнаха два полицейски мотоциклета. Реших, че са изпратени, за да сложат край на самоубийственото ни пътешествие през градското движение, но се оказа, че занапред ще ни ескортират.
— Как би могъл да знаеш, че някой ни е проследил до Ватикана? — попитах.
— Няколко от тях бяха разпознати.
— От кого?