Трябваше да разпозная гласа му. Нали? Колко биха разпознали гласа на непознат, с когото само са говорили по телефона?
— Изглеждаш ми изненадан? Е, представи си изумлението ми, когато ти изведнъж сам потърси мен и попита за Джовани Нобиле!
Искаше ми се да му обясня, че никога не съм се обаждал на него, просто от централата ме прехвърлиха към онзи, който предполагаха, че знае нещо за Нобиле. Сърцето ми обаче биеше толкова буйно, че се страхувах да не би гласът ми да затрепери.
Моник бе оставила плетката в скута си и ни гледаше.
— Как разбрахте, че ръкописът е у мен? — попитах най-сетне.
— Един от хората, с които контактуваме, ни извести, че си се върнал от Киев.
— Трюгве Арнцен!
Чисто налучкване. По изражението на професор Ломбарди обаче догадих, че бях уцелил в десетката.
— Никога не издаваме самоличността на източниците си.
„Е, явно нямате никакви източници в института Арни Магнусон“ — помислих със задоволство. Затова така и не бяха разбрали, че съм ходил в Исландия.
Моник извади тефтерчето, сякаш бе готова да надраска някакъв въпрос, но не написа и дума. Взря се в професор Ломбарди с подозрение. Когато извърнах очи към нея, тя сведе поглед.
— Трябва да сте изморени — заключи професорът. — Нека си доставим удоволствието от хубавия сън. Ще продължим разговора утре.
Нито аз, нито Моник му пожелахме лека нощ.
Професор Алдо Ломбарди благодари за компанията официално и сковано, сложи шапката „Борсалино“ на главата си и ни остави.
Не знам защо толкова непосилно се доверявам на хората. Може би заради предателството на мама. Или на татко. Годините на израстването ми зеят пред мен като юдол плачевна31, изпълнена с фалш. Дали пък не съм аз този, който изопачава спомените. Не бих изключил последното.
3.
— Нямаш ли му доверие? — написа Моник в тефтерчето.
— А ти?
От масата се бяхме преместили в салона. Налях си чаша червено вино. Прозорецът на кухнята и вратата към френския балкон бяха отворени. През апартамента повяваше приятен бриз.
Взех от нея тефтера и химикалката и написах:
— Подозирам, че ни подслушват.
Тя се огледа, прехапа долната си устна и сви рамене.
— Тази секта… — написа тя, изпълвайки дълъг ред с многозначителни точки.
— Първия път, когато професорът ми се обади анонимно, бях убеден, че е един от тях — написах аз. Самото обличане в думи на беглата мисъл правеше безпокойството ми по-конкретно. — Всичко това се базира на доста абсурдна логика — продължих. — Той играе ролята на наш защитник. В действителност нищо не пречи да е един от тях.
— Алдо? Никога! — написа Моник.
— Може би цялата история за Джовани Нобиле е била съчинена, за да ме примамят в мрежата на Алдо Ломбарди.
Тя не помръдна химикалката.
— И все пак не го проумявам — написах аз. — Няма начин да повярвам, че мъж като Алдо Ломбарди е замесен в три убийства.
— Невъзможно! Не е замесен!
— Тук обаче има нещо гнило. Ужасно гнило.
Станах, излязох на френския балкон и погледнах към Рим. На небето проблясваше самолет. Моник дойде при мен. Стояхме на отворения прозорец мълчаливи.
— Смятам, че въпреки всичко трябва да се махнем оттук — написах в тефтера й. — За по-сигурно.
— Къде?
— Някъде! Докато сме сто процента сигурни на кого можем да разчитаме.
— Нека почакаме! Да видим какво ще стане!
Поклатих глава.
— И какво ще правиш?
— Първо трябва да прибера бричката от паркинга. После ще се махнем от града и ще си намерим хотел.
— Наблюдават къщата!
— Знам. Виждаш ли минивана долу? С тъмните стъкла? Стои там още откакто дойдохме. — Кимнах към инсталация в ъгъла на един покрив. — Сензор! Регистрира или движения, или телесна топлина.
— Ще забележат, ако напуснем апартамента!
— Затова трябва да останеш. Аз ще се върна да те взема.
Тя ме хвана за китката сякаш искаше да ме спре. Утеших я. Тя поклати глава енергично и ме стисна с две ръце. Откъснах се и написах: „Не се страхувай. Всичко ще бъде наред. Ще се върна. Обърна ли внимание на прозореца на стълбището на втория етаж? Оттам мога да се кача на корниз, който води до аварийната стълба. От задния двор се излиза в една от страничните улички. Не е възможно да наблюдават целия квартал“.