Тя продължаваше да клати глава.
— Ще ти изпратя sms, щом прибера колата и наближа. Ще те взема долу на улицата. Не точно отпред! Трябва да излезеш през прозореца, да минеш по корниза и да ме чакаш в задната уличка! — Драснах й една оптимистична усмивчица.
— Мисля, че ще си легна. — Казах на висок глас и се прозинах преувеличено.
В тефтерчето на Моник написах: „Обзалагам се, че отнема 20–30 минути да стигнеш пеша до паркинга. Значи трябва да съм тук след 45 минути. Максимум час. Гледай си телефона! Скоро ще се видим!“.
Бьорн! — пророни тя с устни.
В погледа й долових отблясъка на всичките ужасни неща, които биха могли да ме сполетят.
4.
Излязох от апартамента съвършено безшумно и се промъкнах надолу по стълбите. На втория етаж отворих прозореца към задния двор. Пантите изскърцаха, когато го повдигнах нагоре. За щастие дворът беше празен. Някаква котка седеше върху купчина гуми и ме наблюдаваше. Напомни ми за сър Франсис.
Излязох на корниза. Тъкмо подходящата ширина. Захванах се с върха на пръстите си за тясна фуга точно над главата ми. По този начин си фантазирах, че имам за какво да се държа. Фокусирах поглед върху мазилката на няколко милиметра пред носа ми. Само да извърнех глава и пропастта щеше да ме засмуче. Предполагам де. Падане от три-четири метра, и все пак наистина е предостатъчно за дребосък със страх от височини и предразположение към световъртеж.
Крачка по крачка, с всеки удар на сърцето аз балансирах от прозореца към аварийната стълба. Да си кажа правата, корнизът не беше чак толкова тесен. Сто на сто минаваше трийсет сантиметра. Само дето не го усещах така.
Стълбата издрънча страшно силно, когато я освободих и слязох по нея. Огледах се за лица по прозорците.
Никакви.
Дори котката си беше отишла.
Побързах да изляза от тихото кварталче и тръгнах по главната улица. Уличното движение придаваше на света нотка на нормалност. Подтичвах към подземния паркинг, където бях оставил бричката. Кафетата по тротоара бяха пълни с римляни и туристи, които пиеха лате и вино. Рим вече се събуждаше за вечерния живот.
Платих за паркинга на входа. Слязох до трети подземен етаж. Бричката ме чакаше най-лоялно, където я бях паркирал, в целия си розов и точков блясък, приклещена между една фиеста и микробус тойота. За миг се уплаших да не съм забравил ключовете в апартамента и да се наложи да се върна за тях, за щастие си бяха в джоба ми.
5.
Крачките ми отекват кухо сред всичкия този бетон. Има ли нещо по-празно от паркинг без хора?
Тъкмо се каня да отключа, непохватно се опитвам да открия ключалката в полумрака, когато чувам да се отваря плъзгащата се врата на микробуса, паркиран до колата ми. Дори нямам време да се изплаша. Правя крачка встрани и някой ме блъсва изотзад. Казвам едно автоматично „извинете“. Усещам как ме сграбчва ръка. Извръщам се наполовина, но не мога да видя кой е. Викам за помощ. Замахвам в празния въздух. Панически се опитвам да се съпротивлявам. Те са по-силни. Въпреки това в отчаянието си успявам да се изтръгна. Втурвам се между колите, ревейки за помощ. Само дето е късна вечер и наоколо няма никого. Чувам стъпките им, виждам сенките, които хвърлят по бетонените стени. „Opri!“ — извиква някакъв глас на чужд език.
Когато бях тийнейджър, бягах 60 метра за 11,3 секунди. Краката ми бяха твърде тежки. И сега ги чувствам такива. Спринтирам с все сила, но те са точно зад мен. Само да се появи някоя кола, сигурно ще се спася. Тичам към спираловидния изход на паркинга.
Някакъв мъж изниква от нищото и блокира пътя ми. Блъсвам се в него. Веднага се нахвърлят отгоре ми. Някой ме хваща изотзад. Аз рева и се опитвам да се измъкна. Лакътят ми улучва корем, махам бясно наоколо си. Никаква полза. Те са повече, по-силни са. Една ръка притиска към лицето ми мокра кърпа. Парлива миризма. Остра болка се врязва в синусите ми и забушува из дробовете и кожата ми като бодлива тел. Успявам да усетя само как някой ме хваща, докато падам.
XX. Монасите
1.
O Salutaris Hostia quae caeli pandis ostium…
Нямам представа колко време бе изминало, когато долових тоновете на григориански хор, сякаш се бях завърнал от някакво безкрайно далечно място, от другия край на вселената.
Bella premunt hostilia, da robur, fer auxilium…
Монотонният напев се вля в съзнанието ми и извика образите на монаси в дълги до земята раса и отколешни манастири. Видях пред себе си стотици монаси без лица, занизали се покрай легло, където лежах самият аз, гол и студен, в изоставена катедрала, през чиито стъклописи прозираше светлина.