Uni trinoque sit sempiterna gloria, qui vitam sine termino…
Многогласната песен отзвуча бавно. Със затворени очи успях да различа мъжки хор, който сякаш не пееше, а отслужваше литургия.
Nobis donet in patria…
Изпъшках. Главоболието надуваше мозъка ми. Поне така го усещах. Виеше ми се свят, гадеше ми се, замръзвах. Чувствах се адски мизерно. Усещах парене в носа и гърлото си. При всяко вдишване дробовете ми се изпълваха с резлива киселина. Изкашлях се. Призля ми от някаква интензивна сладникава миризма. Мина време, преди да успея да я разпозная. Тамян. Опитах се да отворя очи. Превръзка от нажежена стомана, стегната от вътрешната страна на черепа ми. За секунди или минута се унесох в приятно безсъзнание. Когато се посъвзех, напяващите мъже продължаваха с еднообразната си песен… Audi, benigne Conditor, Nostras preces cum fletibus… Най-сетне успях да притворя очи. Само че не можех да фокусирам. Мъжете, застанали в кръг около мен, се разтваряха в меки, размазани контури. Опитах се да отгатна къде съм, какво се бе случило. Спомних си, че бях в Рим, но не и защо. Спомних си Моник, но не и коя беше.
Изведнъж си припомних.
Всичко.
Алдо Ломбарди. Апартаментът. Бягството. Мъжете в гаража.
Къде съм? Примигнах няколко пъти, силно и бързо, в поредния неуспешен опит да прогледна и разбера. Дали Алдо Ломбарди беше тук? Участваше ли в това? Какво се бе случило с Моник? И нея ли бяха хванали?
— Моник?
Въпросът експлодира в искрящ дъжд от болка.
Започнах да фокусирам съвсем бавно. Деветима мъже стояха около мен в кръг. Не успявах да разпозная никое от лицата. Всичките носеха сиви роби. Стояха с притворени очи и редяха абсурдната, напевна молитва. Или каквото там беше.
— Кои сте вие? — К… е… ие. Езикът ми не беше съвсем готов да ми служи.
Помещението беше голямо, направо зала, с висок, сводест таван и ниши с изрисувани мотиви по стените.
Опитах да се изправя на лакти, но установих, че бях вързан. Едва тогава осъзнах, че бях и гол. Чисто гол. Бялата ми кожа изглеждаше нежна и прозрачна на фона на също толкова белия чаршаф под мен.
Гол.
Гол като Кристиян Кайсер. Като Тарас Корольов. Като Мари-Елиз Моние.
Гол и вързан за легло, застлано с бял чаршаф.
Ужасен, задърпах копринените въжета, с които бях привързан. От устните ми се изтръгнаха няколко гърлени звука.
2.
Мъжете внезапно прекъснаха службата си. В отсъствието на звуци положението изглеждаше още по-стряскащо. Кръгът около мен отстъпи крачка назад. Чух да се отваря врата и неясно долових как в стаята влезе мъж.
— Господин Белтьо.
Двете думи издаваха нотки на акцент. Той се приближи и успях да го видя. Беше на около шейсет, може би дори по-стар. Косата и добре поддържаната му брада сивееха като сребро. Долових силен пламък в светлокафявите очи.
— Господин Белтьо…
От неговата уста името ми звучеше като скрита заплаха. Mister Belto… Притисна връхчетата на пръстите си, така че да образуват купол. Ноктите му бяха дълги и остри. Като на жена. Безсрамно прокара поглед по голото ми тяло. Останалите стояха тихи, неподвижни. Погледите им бяха извърнати нагоре, в пространството, далеч от мен, далеч от мъжа, който току-що бе влязъл в стаята.
Той направи крачка напред.
— Кой си ти? — изкрещях аз, сякаш за да го задържа на разстояние.
Нямаше да се изненадам, дори да претендираше, че е сам Сатаната.
— Аз съм примипил в моя свещен орден.
— Какво си?
— Чу ме.
— Нямам представа за какво говориш.
— Не са ли ти разказали кои сме ние?
С острия си показалец прокара черта по кожата ми от шията чак до пъпа. Чувствах дразнещото докосване скверно, варварско, сякаш с едно помитащо движение бе разцепил тялото ми, оголвайки органите.
Той затвори очи.
— In nomine Magna Dei Nostri Satanas.
Мъжете в кръга около нас повториха думите. Бяха безизразни, здрави като кадети.
Той положи ръка на гърдите ми, точно върху сърцето, като че ли искаше да се увери, че то наистина биеше. Усещах я студена, почти метална. Когато заби нокти в кожата ми, аз се сгърчих от болка и страх. Смяташе ли да изтръгне побеснялото ми сърце със сурова сила?
— Ki’q Melek Taus r’jyarh wh’fagh zhasa phr-tga nyena phragn ’glu.