Евангелието на Луцифер

„Примипил? Глава на орден?“ — замисли се Джовани.

— Къде е тя? — попита Лучана леко пискливо. — Къде е Силвана? Какво сте направили с нея?

Главата на ордена само я изгледа.

— Ще стигнем и до това — обясни примипилът. — Нищо не й се е случило.

Джовани донесе столове от кухнята, за да има места за всички в гостната.

Главата на ордена и примипилът седнаха. Двамата по-млади останаха прави, докато главният им кимна. Тогава седнаха.

— Не съм се обаждал в полицията — каза Джовани.

— Знаем — каза примипилът.

— Какво искате?

— Най-напред — обясни главата на ордена, — искам да знаете, че Силвана се чувства добре.

Джовани внезапно се изправи на стола. Двамата мускулести направиха същото.

— Добре? — избухна той. — Какво значи добре?

— Perche? — попита Лучана. — Боже мой, та тя е просто дете, само на десет е, защо?

— Всичко си има причина — обясни примипилът.

— Искате ръкописа, не е ли така? — попита Джовани. — Всичко е заради „Евангелието на Луцифер“?

— Очевадно заключение, професор Нобиле.

— Но, боже милостиви, не можахте ли просто да попитате?

— Вие щяхте ли да ни го дадете?

— Естествено, че не. Но можехте да заплашите мен. Не дъщеря ми! Мен! Невероятно е какво бих направил, ако бяхте тикнали в лицето ми пистолет.

— Къде е ръкописът?

— Вече не е у мен.

— Разбира се — отбеляза примипилът недоверчиво.

Главата на ордена кимна на двамата млади и те влязоха в кабинета на Джовани. Той не можеше да ги види от мястото си, но чуваше как тършуваха. Вадеха чекмеджета, отваряха шкафове, хвърляха листи по пода.

— Не е тук, казах ви! — обади се той.

— Склонен ли сте да рискувате живота на дъщеря си, за да запазите ръкописа? — попита главният.

— Джовани! — изхлипа Лучана.

— Разбира се, че не. Говоря истината. Ръкописът не е у дома, само това ще ви кажа. Намира се в университета. Естествено, че Силвана е по-важна! За какъв ме вземате?

Нотка на несигурност в очите на главния.

— Когато се върнахте от Египет, донесохте ръкописа право тук. Нали?

— Да. Но сега е в университета.

— Разходката с колелото — прошепна примипилът на главата на ордена.

Главният погледна Джовани разколебано.

— Нали не искате да кажете, че сте прекосил Рим на колело с „Евангелието на Луцифер“ в някаква си раница? — Въпросът по-скоро звучеше като упрек.

— Ами да — предаде се Джовани.

— Тук няма нищо — извика единият от мъжете в кабинета.

— Продължавайте да търсите! — отвърна главата на ордена. После се вгледа в Джовани: — Вие сте професор! Теолог! Знаете, че всичко свято трябва да се третира с благоговение и респект. В раница? Ами ако Ви беше блъснала кола? Наистина ли нямате уважение към…

Примипилът докосна ръката на главния.

Джовани дишаше тежко. Мъжът имаше право. Бе проявил небрежност.

— Къде е Силвана?

— Силвана е при нас — отвърна примипилът.

— Защо?

— Така е писано — отговори главата.

— Писано? Къде?

— Професор Нобиле — започна примипилът, — изтъкнат академик като Вас няма как да не знае колко важни са ритуалите, традициите, червените нишки, пресичащи историята и вярата.

— Не разбирам…

— В едно старо пророчество се казва, че ще дойде ден, когато девствените и невинните ще почиват в ковчега, а сиянието на Луцифер…

— Ковчег? — изпищя Лучана.

— Ритуалите са свещени — обясни главата на ордена.

— Какъв ковчег? — изстена Лучана. — Какво искате да кажете с ковчега?

— Чрез ритуалите си припомняме и почитаме миналото.

— В Рим заподозрели една весталка в порочност, зазидали я в пещера с хляб и вода, за да я спаси богинята Веста, ако наистина е невинна — обясни примипилът.

— В качеството си на теолог знаете, професор Нобиле, че свети Кастул бил погребан жив в пясък на Виа Лабикана през 286 г. — разказа главата на ордена. — Както и християнският мъченик свети Виталий бил погребан жив в Милано.

— Погребан жив? — изскимтя Лучана.

— Какво сте направили със Силвана? — попита Джовани.

— Не само християнски мъченици са подлагани на ритуала — обясни примипилът. — Двамата най-малки синове на гуруто на сикхите Гобинд Сингх, Фатех и Зоравар, били зазидани в стена, тъй като отказали да приемат исляма.