— Боже мой, не може да сте я погребали жива? — изкрещя Джовани.
Лучана изписка.
Двамата мускулести мъже се материализираха в гостната подобно на джинове. Главата на ордена прикани към спокойствие с едно движение на ръката.
— Разбира се, че не. Моля да се успокоите. — Дори не повиши глас. — Ритуалът е символичен.
— Как така… символичен? Какво означава… символичен?
— Не толкова високо, Нобиле. Нали не искаме да безпокоим съседите по това време на денонощието.
Джовани избухна в плач.
— Кои сте вие? Моля ви, тя е само дете! Кои сте вие?
Главата на ордена и примипилът въздъхнаха, сякаш се бяха отегчили.
— Божичко — хълцаше той. — Какво сте направили със Силвана?
— Силвана е добре — обясни главата на ордена.
— Кажете, че не сте я погребали! Жива!
— Както искате. Не е погребана жива — заяви примипилът.
— Ритуалът ни чертае символична линия назад в историята — обясни главният. Примипилът кимна. — Орденът ни е стар почти колкото католическата църква. За разлика от католиците обаче, ние не се набиваме особено на очи. А и не сме чак толкова много. Корените ни обаче са в истинската вяра.
Джовани се бе посъвзел и избърса сълзите си.
— Да не сте сатанисти?
— Съвсем не.
— Корените на нашата църква са по-дълбоки — обади се примипилът.
Внезапна мисъл прониза Джовани:
— Вие сте от дракулсънджейците!
Главата на ордена и примипилът вдигнаха очи. Никой не отговори.
— Независимо от какви откачени илюзии страдате — каза Джовани, — трябва да разберете, че не можете да отвличате невинни момиченца.
— Никой на Божията земя не е невинен, професор Нобиле. Дъщеря Ви, както и всички ние, е родена със задължения, които не могат да бъдат променени нито от нея, нито от други, с изключение на Бог, Сатаната и costhul.
— При цялото ми уважение — детерминистични глупости!
— Тя е част от общото ни цяло, професоре. Така е писано.
— Пълна лудост! Чуйте се само! Моля ви се… Това е лудост!
— Лудост ли, професор Нобиле? Библията все още направлява живота на милиони хора. Защо нашите свещени писания да са лудост?
— В древността са изписани стотици, хиляди пророчества. Те не важат днес! Библията е продукт не само на авторите й, но и на тълкувателите в продължение на две хиляди години.
— Думи на истински християнин.
— Не може да се държите така!
— Като професор, Вие, разбира се, имате право на Ваше собствено мнение. Противно на християнските мисионери ние никога не сме налагали вярата и библейските си тълкувания на други, освен тези, които искрено са ни потърсили.
— Не е възможно да говорите сериозно.
— Аз и Вас не моля да вярвате в нас, нито да следвате писанията ни. Просто разяснявам причините за съдбата на Силвана и ролята й във всичко това.
— Лудост. Пълна лудост…
— Професоре.
— Какво искате?
— Не е ли съвсем очевидно? Искаме „Евангелието на Луцифер“.
— Ще си го получите.
— Оценяваме готовността Ви да съдействате.
— Ще го получите веднага, щом Силвана се върне на сигурно място недокосната.
— За съжаление не е толкова просто. Не се съмняваме, че желаете доброто на дъщеря си, но сме и сигурни, че Вие или по-скоро съпругата Ви бихте замесили полицията и властите. Не можем да допуснем това да се случи. Сигурно разбирате, че трябва да се предпазим.
— Не сме се обаждали в полицията.
— Все още не.
— Само си искаме Силвана.
— Нека отидем да вземем ръкописа. После ще намерим решение.
— Не можем да го вземем.
— Защо не?
— Оставих го в техническия отдел за анализ и съхранение. Нямам достъп до него. Мерките за сигурност…
— Запознати сме с тях.
— Отварят утре в девет. Мога да го взема тогава.
— Ще дойдем с Вас.
— Не е възможно. Ще събудите подозрение. Трябва да го взема сам. Сам. Дори това ще противоречи на правилника.
— Защо?
— Когато даден артефакт бъде предоставен за консервация, не можем да го вземаме по свое усмотрение. Има си процедури, правила. Аз обаче ще се справя. Ще намеря оправдание. Познавам консерватора.
Главата на ордена и примипилът го измериха с поглед. Накрая кимнаха.
— Нека се разберем, че е във Ваш интерес да ни съдействате, а не по-малко и в полза на Силвана… — обясни главният.