— Разбира се!
— Ако Вие или Вашата съпруга разкажете нещо на когото и да било — полицията, роднини, приятели, власти — Силвана ще умре.
Лучана не можа да се сдържи и изхлипа.
— Няма да я убием. Ще я оставим където е сега. В ковчега. Разбирате ли?
— Ковчег?
— Чувате ли какво Ви казвам?
— Чуваме. Какъв ковчег?
— Подчертавам това само и единствено, за да Ви убедя, че не бива да вършите нищо прибързано. Като например да молите за помощ. Това е между Вас и нас. Животът на Силвана е залогът в играта ни.
Никой не продума.
— Боже милостиви — отрони Лучана, — не можете…
Четиримата се изправиха.
— Ще се обадим утре преди обед. Тогава ще се уговорим къде и кога да ни предадете ръкописа.
— И къде и кога ще си получим Силвана — отбеляза Джовани.
— Опитайте се да поспите малко — поръча примипилът. — Човек действа по-рационално, когато си е отпочинал.
Мъжете излязоха от апартамента и затвориха вратата след себе си. През тихите хлипания на Лучана Джовани чу стъпките им по стълбите и трясъка на входната врата.
Ковчегът…
Нямаше сили да се съблече и да си легне. Остана седнал на дивана. Тресеше се. Опитваше се да намери правдоподобно обяснение, което да убеди Умберто Джали да му върне ръкописа. Лучана влезе в банята и пусна душа. Той се заслуша в течащата вода и уличното движение навън.
Когато бащата на Джовани беше на неговата възраст, точно преди войната, той се бе отървал от принудителната служба във фашисткия Corpo Truppe Volontarie, присъединявайки се към комунистическата съпротива. По време на цялата война бе участвал в застрашаващи живота саботажи. Джовани научи за това едва след много години, ей така, между другото, в обяснение за проблемите на баща му с алкохола. Когато старият почина и Джовани се хвана да разчисти жилището му, той се натъкна на „Берета“ и няколко пожълтели листи с шифри. „Какво ли би направил татко, ако бяха отвлекли мен и похитителите го посетеха“, чудеше се Джовани. Дали щеше да говори с тях спокойно? Щеше ли да заплаче? Да ги заплаши? Може би да ги застреля?
Какво би направил татко?
Как трябва да постъпя аз?
Какво мога да направя?
Когато се събуди, в апартамента беше тихо. Лучана явно си бе легнала. Той се взря в тавана и си представи звездното небе. Какво ли е да си космонавт… Как се казваше онзи филм? Беше го гледал миналото лято. Четири пъти. Не, пет! „2001: Една одисея в космоса“32. Лучана не бе пожелала да дойде. Нито веднъж. Никога не му бе минавало през ума, че той, чийто свят се въртеше около миналото и метафизиката, можеше да остане така очарован от бъдещето и технологиите. 2001… Още повече от трийсет години. Как ли щеше да изглежда светът тогава? „Може би ще завземем вселената“, мислеше си той. Бе минала по-малко от година откак Нийл Армстронг стъпи на Луната. One small step… Бе гледал събитието в директно излъчване по телевизията. Какво ли не би могло да постигне човечеството за трийсет години? Пак заспа. При следващото отваряне на очите си забеляза някаква фигура в ъгъла. Джовани се сепна и се изправи на лакти. „Ехо?“ — измънка той. Стаята беше леденостудена. Дали четиримата не се бяха върнали? Въздухът бе изпълнен с остра смрад, като от развалено месо. „Да не би да съм забравил да изхвърля боклука? Кой си ти?“ — попита той. Съществото стоеше неподвижно, беше доста по-голямо от човек. „Просто сянка или пък все още сънувам.“ В мрака огромният силует проблясваше неясно на фона на светлите тапети. Вибрираше със звук, подобен на ток с високо напрежение, само че още по-дълбоко; звук, който по-скоро усещаш, не чуваш. „Сънувам, това не е истина, просто съм сънувал, че съм се събудил.“ Чуваше равномерните удари на големия часовник и смътния шум от нощния трафик по улиците. Човек може ли да сънува звуци и миризми? Хвърли поглед към дифузните контури. Дори и в съня си Джовани се почувства подвластен и не особено достоен в присъствието на гиганта. „Аз съм просто един нищожен човечец сред милиарди нищожни хорица.“ Тогава забеляза две миниатюрни същества в краката на великана. Едното приличаше на елф, другото — на демон. „Тя е добре“ — каза елфът. „Добре? Тя страда!“ — изсмя се демонът. „Жива е — каза елфът, — но трябва да я приберете, господин Нобиле, трябва да вземете Силвана.“ „Да, ако можеш да я намериш“ — ухили се демонът. Той видя в мрака пред себе си лицето на Силвана, потно, бледо, със зачервени очи. „Къде е тя?“ — измънка той. Елфът и демонът се закискаха. „Кажете ми къде е!“ „В ковчег! Лежи в църква!“ — ревнаха елфът и демонът в един глас. „Отведи я!“ — умоляваше елфът. „Моля те.“ Демонът изви и се ухили. За част от секундата жужащият звук смени честотата си. Елфът и демонът изскимтяха и млъкнаха. Джовани видя стаята в болницата и бдящите над него родители. Около тях, невидими за човешките очи, щъкаха безброй демони — лазеха по пода, провираха се по леглото, висяха от тавана. Джовани погледна нагоре и му се стори, че забеляза две блеснали очи. Сведе глава. „Велзебуб? Ти ли си? Ти ли си, Велзебуб?“ Сянката на съществото изчезна в мрака, дълбокият звук затихна. Той се огледа за елфа и демона. Нямаше ги. Вонята на развалено месо се уталожи. Значи е било сън. Фантазия. Опита да се събуди. „Не е истина, Джовани. Всичко става в главата ти, не е истина.“ Стенният часовник тиктакаше равномерно с леко тик и малко по-тежко так.