Джовани се събуди в пет. Изкъпа се, пи чай и излезе с колелото в обичайното време с ясното съзнание, че най-вероятно го следяха. Заключи велосипеда за тръбата пред университета и влезе в кабинета си, преди да мине през проверката за сигурност и да почука на вратата на Умберто Джали.
— Джовани? Мислех, че ще пътуваш?
— По-късно. Може би. Изникна нещо…
— Случва се. Мога ли да ти помогна?
— Трябва да взема за малко ръкописа, Умберто.
— Да вземеш ръкописа?
— Само за няколко часа.
Веждите на Умберто оформиха перфектно обърнато V.
— Натъкнах се на бележка в Codex Sinaiticus, която може би е препратка или препис, откъс от „Евангелието на Луцифер“.
Лъжата не звучеше особено логична, но Умберто не беше теолог.
— Звучи вълнуващо, Джовани. Страхувам се обаче, че ще те разочаровам.
— Защо?
— Ако ръкописът беше у мен, щях да ти го дам при всички случаи.
— Къде е?
— Вече не е у мен.
— Какво говориш?
— Опитах се да ти обясня снощи, но ако трябва да бъда честен, ти звучеше съвсем не на себе си.
— Какво да ми обясниш?
— Деканът Роси конфискува ръкописа.
— Конфискувал е „Евангелието на Луцифер“? Защо?
— Предлагам за това да говориш с него.
— Нищо ли не каза?
— Ставало въпрос за някакви формалности.
Формалности… Да, много типично за Роси. Джовани благодари на Умберто и изтича при охраната. Нетърпеливо се остави да го претърсят, преди да продължи нагоре по стълбите и надолу по коридора към кабинетите на ръководителите на факултета.
Деканът Салваторе Роси тъкмо закачаше палтото и шапката си в преддверието, когато Джовани нахлу.
— А, Нобиле. Хубаво! Тъкмо се канех да Ви се обадя. Възникна проблем.
Влязоха в кабинета, чиито размери и обзавеждане сигнализираха, че Роси беше шефът тук и не се боеше да го показва.
— Проблем, dottore?
— Нобиле, знам, че сте в близки отношения с онзи антиквар Луиджи Фиакини.
— Е, близки, близки…
— Когато заминахте да вземете ръкописа, аз си позволих да позвъня на египетските служби по културното наследство.
По гръбнака на Джовани премина вледеняваща тръпка.
— Всичко е наред, декане. — Гласът му звучеше далечен и гъргорещ. — Лицензи. Документи за износ. Всичко е на мястото си, подписано и подпечатано.
— Professore…
— Дори съм си запазил ксерокопия на цялата документация, в случай че възникнат формални пречки.
— Не се и съмнявам, че сте действал с пълно доверие, професоре. За съжаление обаче на Луиджи Фиакини не може да се има доверие.
— Е, да, търговец е, но никога не ми е давал повод да се съмнявам в него.
— Снощи в 18 часа ми се обадиха от Египет. Документите са или фалшиви, или подправени с подкупи.
— Фалшиви? Но…
— Антикварните служби и полицията в Египет вече са започнали следствие.
— Следствие? Срещу мен?
— За щастие успях да предотвратя скандала. Двама представители на Египетския музей в Кайро пристигат със следобедния полет, за да върнат ръкописа в Египет. Склонни са да сложат черта на всичко това, тъй като разрешихме проблема по наша инициатива. Преди да е станала белята.
Деканът се усмихна с явно задоволство от героичната си намеса.
— Но — Джовани дишаше тежко, — този ръкопис не е мой, нито наш. Принадлежи на Луиджи Фиакини.
— Грешка. Принадлежи на египтяните.