Кои са те? Защо ми свалиха дрехите и ме положиха гола в каменен саркофаг? Съвсем луди са. Искат да умра ли?
Чакаха ме пред училище. Бяха четирима. Четирима мъже с черен мерцедес. Слънцето блещукаше по звездата върху капака. Така разбрах, че е мерцедес. Стоеше паркиран на тротоара с включен двигател. Бързо го подмини! — уплаши се Ло-Ло, когато наближих. Сякаш ги познаваше или нещо такова. Докато минавах покрай колата, от нея излязоха двама от мъжете. Силвана? — попитаха те, въпреки че явно знаеха коя съм, щом питаха. Да — отвърнах аз. Казаха ми, че мама и татко ги били изпратили да ме вземат. Ще им вярвай — предупреди Ло-Ло. Всъщност не мислех да тръгвам с тях. Мама и татко казват никога да не говоря с непознати. Те обаче ме натикаха на задната седалка и потеглиха. Къде отиваме? — попитах аз. Опитвах се да не показвам колко съм уплашена. Недалеч — отвърнаха те. Попитах ги кои са. Не отговориха. Страхувах се. Но можеше и да казват истината, че мама и татко са ги изпратили да ме вземат. Карахме през града. Накрая не знаех къде съм. Излязохме на магистрала. Скоро се отклонихме от нея и минахме през някакво предградие без хора. Продължихме покрай едни ниви. Не плачи — каза мъжът от дясната ми страна. Гласът му звучеше мило. Къде отиваме? — попитах аз. Скоро ще стигнем — отвърна той. Останалите не казваха нищо. Само седяха и гледаха напред. След дългото пътуване колата спря пред някакъв замък. Или поне аз си мислех, че е замък. Когато обаче ме пуснаха да изляза и се огледах, разбрах, че това е манастир с параклис и гробище, обкръжени от висока стена. На входа имаше стълбище. Над главния вход успях да разчета думите манастир. Синьоре и санто, също и годината 1871. Имаше още много думи. Тях не можах да прочета. Тук сигурно отдавна живеят монаси. Стъклата на прозорците бяха счупени. В двора отпред растяха бурени и малки дръвчета, които си проправяха път между паветата. Стори ми се, че чух песен на монаси. Може да е била само в главата ми. Поведоха ме нагоре по широкото стълбище и влязохме в манастира. Подът беше покрит с прах и пясък. Една греда на покрива се бе пречупила и се виждаше небето. Някой бе изритал настрана опадалите керемиди, които се бяха строшили на земята. Един огромен кръст се беше прекатурил и някой го бе опрял на стената наопаки. В сенките покрай стените имаше статуи на хора от Библията. Поне разпознах Моисей, Дева Мария и Исус. Вървях през манастира заедно с четиримата мъже от колата. Водеше ме онзи с милия глас. Влязохме в параклиса. Насред стаята имаше каменен саркофаг върху висок пиедестал. Стените и тежкият капак бяха покрити с издълбани виещи се цветя и адски фигури. Демони и дяволи. Като онези, дето татко ги изучава. Остри лица с дълги езици и празни очи. Няколко от мъжете застанаха в кръг около ковчега и запяха. Сякаш бяха монаси. Може и наистина да бяха. Мъжът с милия глас стисна ръката ми. Когато изпяха песента, един от тях коленичи пред ковчега. Май се молеше, но не можех да чуя думите му. Когато приключи, всички свалиха ръцете си и казаха в хор думи, които не разбирах. После се обърнаха към мен. Четирима се приближиха. Мъжът с милия глас леко стисна ръката ми. Разплаках се. Докато двама ме държаха, останалите разкъсаха дрехите ми. Бях уплашена и засрамена. Пищях. Опитвах се да ги ударя. Бяха много по-силни от мен. Понесоха ме през параклиса, както си бях гола. Не можех да се отскубна. Виках мама и татко, но никой не ме чуваше. Никой, освен непознатите мъже. Накрая ме натикаха в студения саркофаг. Докато наместваха капака, вътре се изсипа фин прашец. Закашлях се. Опитах се да извикам. Прахът и страхът стягаха гърлото ми. Беше съвсем тъмно.
Удрях с юмруци по стените на саркофага. Ритах капака. Толкова е малък. Толкова тесен. Ако се опитам да седна, главата ми се удря в непоклатимия каменен капак. Всичко е тежко и кораво. Сърцето ми ще изскочи. Кашлям. Удрям наоколо си, изранявам се. Задъхвам се. Тук вътре няма достатъчно въздух — казва Ло-Ло. Чела съм за деца, които умрели — скривали се в стари хладилници и не успявали да отворят вратата отвътре. Опитвам се да дишам бавно и дълбоко. Дали така пестя въздуха? Не е особено лесно. Чувствам, че не ми стига. За да дишаме, имаме нужда от кислород, четох това в учебника по биология. Въздухът в саркофага е спарен и задушлив. Сърцето бие ли, бие. Дум, дум, дум. Вътре в ковчега мирише точно както на онзи строеж, където ме заведе мама преди няколко месеца. Не знам дали е цимент или вар, камък или пък нещо съвсем друго. Мама продава къщи и апартаменти. Обикновено в тях е живял някой. Понякога обаче фирмата, където работи тя, строи съвсем нови къщи и ги продава. Май че е така. Поне така мирише тук. Като на строеж.