— Да. За съжаление. Казвам се Бьорн Белтьо.
— Така си и помислих. Знаех си, че си ми познат отнякъде. Чел съм за теб.
Намекваше за някаква археологическа находка, в която бях замесен преди години. Писаха това-онова по вестниците. Разпознават ме най-вече на улицата.
Оттеглихме се в кухнята, за да избегнем краката и смущенията на редицата полицейски пингвини. Хенриксен си записа личните ми данни в тефтерчето със спирала и попита защо имам ключ от апартамента на Кристиян Кайсер. Обясних му, че сме работили заедно над една книга. Изглежда това не го заинтригува. Затова пък попита къде съм бил между пет и седем часа сутринта.
— Тогава ли са го убили?
— Чисто рутинен въпрос. Питам, защото така е по правилник.
— Спях. В самолета от Кефлавик към Гардермоен.
— Блестящо алиби — пошегува се той с тон, сякаш и двамата знаехме, че аз съм убиецът и беше просто въпрос на време да прозре всичките ми хитроумни трикове и да ме хвърли в пандиза. — Значи онзи куфар в антрето е твой?
— Искаш да стигнеш далеч в полицейската служба, инспекторе!
— Какво правеше в Исландия?
— Посетих Stofnun Arna Magnussonar.
— Не говоря исландски.
— Институтът „Арни Магнусон“ е свързан с университета в Рейкявик, изучава и съхранява стари ръкописи. Помогнаха ми с технически анализи на един пергамент.
Хенриксен вдигна поглед от тефтерчето. Добрият полицай трябва винаги да се осланя на интуицията си. Поседя така, безсрамно втренчен в мен. Аз съм албинос. Свикнал съм да ме зяпат.
— Книга. Ръкопис. Кажи ми, виждаш ли каквато и да било връзка между проекта ви за книгата, ръкописа и убийството на Кристиян Кайсер?
Спасителният въпрос.
Поех си дъх. Дълбоко. Тогава му разказах каквото знам. Обясних за мумията и ръкописа. Пропуснах да спомена, че съм го изнесъл контрабандно от Украйна, но намекнах, че по линия на университета съдействам на колеги в Киев да проучат пергамента. Накрая, като grande finale, разказах и за обажданията със заплахи.
— От кого? — попита Хенриксен.
— Непознат номер. Така и не се представи. Започна се преди седмица. Оттогава ми звъни всеки ден. Но не и днес.
— Как те заплаши?
— Можеш и сам да чуеш. — Извадих телефона си.
— Записал си разговорите?
— Само първия. Натиснах бутона за записване, щом усетих, че знае за ръкописа от Киев. Останалите обаждания просто съдържаха същите натяквания.
Намерих откъса. Записът започваше със стържещо щракване, преди да се чуе гласът на непознатия:
— … от взаимен интерес е да се срещнем и да разговаряме. Мога да дойда в Осло. По всяко време.
— За съжаление…
— Белтьо, това е изключително важно!
— Нямам възможност.
— Нямаш представа какво си открил!
— Не се представихте.
— Аз съм ти приятел, мога да помогна.
— Кой е казал, че се нуждая от помощ?
— Повярвай ми, нуждаеш се!
— Слушай, не мога…
— Бьорн Белтьо! В опасност си!
— Не ставай смешен.
— Опасност за живота ти, Белтьо.
— Кой си ти?
— Представител на организация, която може да ти съдейства.
— Щом този разговор приключи, ще се обадя в полицията!
— На твоя страна съм.
— Не ме интересува…
— Мога да обясня.
— Няма да ме сплашиш.
— Аз не заплашвам, а…
— И преди съм се сблъсквал с такива като теб.
— Не ме разбираш. Опитвам се само да те накарам да ме послушаш.
— Мислиш ли, че ще успееш да ме изплашиш?
— Не искам да те плаша. Не можеш ли да чуеш какво имам да кажа? Може ли да се видим?
Записът изпращя, когато затворих.
Хвърлих виновен поглед към главен инспектор Хенриксен.
— Така и не се обадих в полицията. Знам, че трябваше да го направя…
— Ако трябва да бъда напълно искрен, Белтьо, той изобщо не те е заплашвал. Предупреждавал те е, предлагал е помощ. Не ме разбирай погрешно. Обещаваща следа.
Последните сведения бяха запалили искрата на нов устрем в очите на Хенриксен. Някаква жар. За съжаление незабавно конфискува телефона ми. Искаше криминалните техници да проверят дали не бе възможно да проследят неизвестния номер и да анализират записа. „И това е начало.“