— Нямаше откъде да знае, че съм там, освен ако ти не си му казал.
— Не съм го виждал преди. Едно от момчетата на Бакир ме намери и ми каза, че си в беда. После дойдох.
— Въоръжен с пистолет.
— Точно така, въоръжен.
— Можеш ли да го обясниш?
— Това беше целта на разходката до Града на мъртвите. Вече не можеш като преди да прибереш пистолета в багажа си и да минеш през митницата.
— Мислех, че целта беше да снимаш.
— И това.
— Значи, ако се обадя в „Нешънъл Джиографик“, те ще знаят за какво им говоря.
— Потърси Ръс Тамблин.
— Все още не си ми дал обяснение за пистолета.
— Трябваше ми.
— Защо?
— Защото нямам доверие на Адамсън и не ми харесва нашата така наречена свръзка с либийското правителство.
— Коя е тя?
— Казва се Мустафа Хиснави. Представя се за археолог, но се говори, че е действащ полковник в Хаят амн ал Джамахирия, Организацията по сигурността в Джамахирията. Либийската тайна полиция.
— Откъде се сдоби с тази информация?
— Имам много приятели и както ти казах, чета доста.
— Явно и в стрелба доста се упражняваш.
— От време на време.
— Откъде придоби това умение? Едва ли е от четене на книги.
— Бойскаутите.
— Да бе!
— Вярно е. Получих значка за заслуги. Освен това изкарах няколко години във флота.
— Не знам дали да повярвам и на една твоя дума.
— Вярвай на каквото щеш. Знам само, че този тип имаше намерение да те разсече на две.
— Вместо това разсече на две Бакир.
— Закъснях. Съжалявам! Всичко бих дал да можех да го предотвратя.
— Може би нямаше да съжаляваш, ако не бе отишъл там да търсиш оръжие.
— Може би да, може би не.
— Как можеш да бъдеш толкова коравосърдечен? Едно дете загуби живота си!
— Не аз го убих. Кучият син с меча го стори. Трябва да отбележа, че този кучи син преследваше теб, не мен.
— Което ме връща към първоначалния въпрос: защо ще ме преследва?
— Заради нещо, свързано с експедицията?
— Какво например? Аз съм само технически илюстратор и картограф. Ще рисувам диаграми и артефакти на разкопките. Не стоя кой знае колко високо в йерархията.
— Някой стар враг?
— Нямам такива.
Хилтс помисли за миг.
— Кой те нае?
— От офиса на Адамсън в Калифорния.
— Имаше ли интервю?
— По телефона.
— От Нюйоркския университет им бяха изпратили няколко кандидатури. Включили са ме в списъка на титулярите, изпратих им автобиография и списък с препоръки, а после ми направиха петминутно интервю по телефона.
— С кого говори?
— Мъж на име Форест, отговорник по личния състав на Адамсън.
— Той нае и мен.
— Важно ли е?
— Не знам.
— Не обичам загадките.
— Нито пък аз.
— И защо този мъж ще ме преследва? — поклати глава тя. — Сигурно ни е следил известно време. Веднага щом се разделихме, той ме погна. Сякаш това е чакал.
— Невъзможно. Никой не знаеше, че ще ходим там.
— Ти го казваш — сви рамене Фин.
— Да не би да лъжа?
— Откъде да знам, че ми казваш истината?
— Защо ми е да лъжа? — отговори на въпроса с въпрос той.
— Този разговор не води доникъде.
— Очевидно. — Замълчаха. По някое време Хилтс проговори: — Алия — рече и кимна на себе си.
— Какво?
— Не какво, а кой. Алия е жената, от която наех мотора. Тя ме упъти къде да намеря пистолет в Града на мъртвите. Тя знаеше къде отивам.
— Мислиш, че е казала на някого?
— Не се сещам за друго.
— Защо й е да го прави?
Изражението му се промени.
— За пари. Те са движещата й сила.
— И на кого според теб е продала информацията?
— На Адамсън.
— Първо ни наема, после ни очиства? — Фин поклати глава. — Не ми звучи логично. Освен това не обяснява защо мъжът преследваше точно мен.
— Може би не е преследвал точно теб — предположи Хилтс и повдигна рамене. Прокара пръст по изпотеното стъкло на чашата. — Може би е планирал да очисти първо теб, а след това да ме причака при мотора. Така ще се отърве и от двама ни, както е искал поръчителят.
— Как обаче да открием кой е бил?
Хилтс вдигна чашата и я задържа в престорен тост.
— За утрешното ни ранно ставане и отлитане на вражеска територия.