— Мили…!
Изведнъж чесната се наклони и се преобърна в небето като духнат от вятъра лист. Спуснаха се надолу като камък, заобиколени от острия вой на самолетни двигатели от двете им страни, които се появиха и изчезнаха само за миг.
— Кучи син! — разкрещя се Хилтс, като се бореше с щурвала с изпънато назад тяло. Хоризонтът се преобърна, завъртя се и накрая се успокои. — Какво, по дяволите, беше това?
Фин се опита да си върне стомаха там, където му беше мястото. Ахмед, съвсем разсънен, седеше ужасен зад нея.
Лавал с книгата в скута гледаше през оцветеното стъкло на прозорчето.
— Мисля, че бяха „Су-22“ — поясни. — Два. Вероятно са излетели от Ал Джуфра. Най-вероятно вече сме в либийското въздушно пространство. Предполагам, че са се опитвали да прочетат регистрацията на опашката.
— За божи служител знаете доста за руските военни изтребители — отбеляза Хилтс. — Да не говорим за либийските военновъздушни бази.
— Забравяте, че съм французин, господин Хилтс, а Франция няма лоши взаимоотношения с Полковника, за разлика от американците. През последните двайсет години много пъти съм посещавал тази страна. Запознат съм с мерките за безопасност.
— Сигурно е полезно — изрече Хилтс със заядлива нотка в гласа.
— Сигурно е смущаващо за човек като вас да осъзнае, че има хора, които биха предпочели да са граждани на света, отколкото граждани на Съединените щати.
Хилтс измърмори нещо под носа си.
— Извинете, господин Хилтс? Не ви чух.
— След колко време ще кацнем? — намеси се Фин. Мисълта за юмручен бой между двамата на шест хиляди километра над земята не допринасяше за душевното й спокойствие.
— Колкото и да е, за мен все ще е много — възнегодува Хилтс.
10.
Час по-късно се приземиха в Ал Куфра. От въздуха изглеждаше като изоставен западнотексаски призрачен град: една главна и няколко пресечени улици с ниски кирпичени сгради посред пустошта. След революцията някогашният оазис беше превърнат от Кадафи в един от първите „проекти на модернизацията“ и с приближаването към него Фин видя дузина огромни зелени кръгове в пустинята, които бележеха дълбоко напояваните земеделски зони, поддържани по заповед на полковника диктатор. Фактът, че пустинният климат беше абсолютно неподходящ за посевите, които се опитваха да отглеждат, и че икономиката на оазиса страдаше от тези усилия, нямаше значение. Той би накарал пустинята да цъфне, дори ако отглеждането струваше три пъти повече от цената на продукцията. Каквото поиска полковник Кадафи, получава го и толкоз.
Хилтс приземи чесната на асфалта само с едно леко подрусване и я придвижи до мястото за престой на малкия терминал. Летището беше останало наследство от италианците след Втората световна война и през годините почти не се бе променило. Пистата беше удължена малко, но четвъртитата бетонна кутийка, която минаваше за терминал, си беше същата, както и ниската контролна кула. На асфалта до тях имаше два хеликоптера — един зловещ боен „Мил-24“, клечащ като прегърбено водно конче с петниста камуфлажна боя, натъпкан с оръжия, а другият беше френско производство, транспортен „Аероспасиал супер пума“. Супер пумата беше бяла и носеше логото на корпорация Адамсън с буквата „А“, изписано в жълто, черно и червено.
Пред хеликоптера стояха трима мъже, двама в бежови дрехи за сафари, които бяха твърде стилни, за да са истински, третият беше нахлупил синя барета и камуфлажна униформа, напълно отговаряща на окраската на бойния хеликоптер. Беше нисък, кокалест и имаше лице на дългонос пор, допълнено от рунтави вежди и полицейски мустак над тънките устни. Очите му бяха скрити зад огледалните авиаторски очила.
— С тези очила, този трябва да е от лошите — подметна Хилтс.
Отвори пилотската врата и вътре нахлу горещ сух въздух, който го удари като юмрук след прохладата на климатика, после скочи на асфалта. Фин отвори вратата от своята страна и го последва. Ахмед и монахът се раздвижиха и слязоха през задната врата. Един от мъжете с костюми за сафари им махна. Фин го позна от статията в „Нюзуик“. Беше Ролф Адамсън, четирийсетгодишният медиен магнат милиардер, предполагаем религиозен фанатик и също така неин шеф. Изглеждаше досущ като на снимката в списанието: млад, рус, красив по холивудски и изтънчен по нюйоркски. Мъжът до него беше негова противоположност — стар, прошарен и тъмен, с лице на амортизиран боксьор.