— В същата реч Фулбрайт цитира една стара китайска поговорка: „В плитките води дракони стават жертви на скаридите“. — Той повдигна рамене. — Говореше за Виетнам и американската уязвимост в една война, която не знаехме как да водим, но може би същото се отнася и за нашата ситуация. Можем да правим неща, които Адамсън не може. Можем да летим извън обсега на радарите, докато той винаги е в светлината на прожекторите.
— Опитваш се да ми подобриш настроението и заедно с това да смениш темата.
— Не съм сигурен, че изобщо знам каква беше темата.
— Мнението ти за „Уондър бред“, който между другото е отвратителен.
— Е, не всички сме израснали в рая на пълнозърнестия хляб в… как се казваше? Кълъмбъс?
— Да — кимна тя. Загледа се в морето, после се обърна към Хилтс със сериозно изражение. — Дали не се самозаблуждаваме? Кораб, който е изчезнал преди половин век; свидетелство за нещо, което е само един мит за останалия свят. Защо точно ние, когато никой друг не е успял да го открие през последните две хиляди години?
— Познавах един тип, той непрекъснато си купуваше лотарийни билети. Казах му, че е луд, че шансовете му са нищожни и ще спечели, когато налъмите цъфнат. Това не го спря. Знаеш ли какво ми отговори? Каза: „Все някой ще удари джакпота, а не можеш да спечелиш, ако не играеш“. Беше прав.
— Спечели ли?
— Не съм чул. — Хилтс се усмихна. — Но работата е там, че би могъл. Беше играч. Като нас.
— Романтик си ти, Върджил, при това непоправим. — Тя се наведе и го целуна по бузата.
Той примига, после силно се изчерви.
— Хилтс — изтърси. — Просто Хилтс.
Привършиха с обяда, а после натовариха магнитометъра с апаратурата в гумената лодка.
— Виждам, че имаш опит с тези устройства — забеляза Хилтс, като я гледаше как подрежда екипировката на кърмата на лодката.
Фин пренебрегна комплимента.
— Работила съм с тях на разкопките с майка ми в Мексико и Белиз, обикновено на земята. Не са нищо повече от усъвършенствани металотърсачи.
Отдалечиха лодката от ръба на рифа и започнаха да плават успоредно на островчето, като спазваха дистанция от пенестия участък, който бележеше кораловите плитчини, където беше потънал „Акоста Стар“, поне според думите на Тъкър Ноа. Направиха един курс, за да регулират пръта на магнитометъра, който се влачеше след тях, после обърнаха и се върнаха по същия път. Откриха го удивително лесно. Писукането в слушалките на Фин за малко не я оглуши.
— Сигурна ли си? — попита Хилтс.
— Нещо доста голямо е. Или Тъкър Ноа е бил прав и това е „Акоста Стар“, или са останки от кубинската ракетна криза.
— Може ли да е нещо органично?
— Не, освен ако рифът не е от желязо вместо корали — поклати глава тя.
Хилтс извади портативния джипиес локатор „Гармин“, който Милс му даде назаем, и прегледа данните, указващи точното им местоположение, после хвърли във водата дълбокомера, за да добие представа за дълбочината. Въжето се отпусна на малко по-малко от петнайсет метра и половина.
— Как е възможно да е толкова плитко? — попита Фин. — Не сме първите водолази, които са идвали тук, например нудистите от Кейти, Тексас. Със сигурност щяха да забележат нещо с подобни размери.
— Не е задължително — отвърна Хилтс. Посочи въжето с оловните тежести, което се местеше на север и се изплъзваше от ръцете му. — Намираме се на опашката на рифа и течението тук е доста силно; може да се каже, че се намираме в канал. Хората, дошли да се гмуркат за спорта, не биха отишли толкова надалеч, освен ако не търсят нещо конкретно.
Вълничките, които се плискаха о гумената лодка, бяха студени. Фин погледна нагоре. Слънцето чезнеше на запад, някъде отвъд Куба. Денят преваляше. Все още беше светло и можеха да се гмуркат, но не за дълго. Приготовленията щяха да им отнемат около час, а и бездруго цял ден се надпреварваха с времето. Тя прокара пръсти в тропическите води. Отдолу останките на гигантския кораб ги очакваха мълчаливо, както през изминалия половин век. Тайните му все така бяха заключени в корозиралия от солената вода, обрасъл с корали корпус. Тя погледна на юг. Сребристосивата ивица нарастваше. На далечния хоризонт се събираха буреносни облаци.
— Утре? — попита Фин.
— Утре — кимна Хилтс. — Ако времето се задържи.
32.
Стигнаха потъналия кораб на седемнайсет метра дълбочина, следвайки въжето от котвата на гумената лодка до самото дъно, където подводните течения бяха доста силни, а покритата с алуминий котва с формата на гъба се бе закачила в оплетените кабели на желязната греда за спускане на спасителните лодки отдясно на борда. Корабът беше гигантски, огромно туловище с формата на торпедо сред синьо-зелените води, а тъмният корпус се открояваше на фона на белия дънен пясък. По дължина сякаш нямаше край, кърмата се бе забила в рифа, покритият с водорасли и миди нос стърчеше леко в дългия пясъчен улей към канала. Корабът се бе забил в дъното с носа надолу, средната част и кърмата бяха непокътнати, само леко изкривени. От мястото, където въжето на котвата се спускаше надолу, лесно можеше да се види защо огромният корпус беше останал невидим години наред. Високо горе се виждаше назъбената повърхност точно встрани от рифа. За една нощ времето се развали, но те предварително бяха решили да се гмурнат във всички случаи.