Хилтс посочи нагоре и гласът му проехтя в ухото на Фин.
— По всичко личи, че се ударил в рифа, когато е потънал при урагана. През годините вълнението на морето и теченията са образували тази вдлъбнатина.
Фин погледна накъдето сочеше Хилтс. Сякаш водата беше издълбала легло, в което да полегне потъналият кораб, а надвисналият корал хвърляше издължена широка сянка, която го прикриваше. Фин чувстваше засмукването и придърпването на водата върху резервоарите на рибридъра, прилепени плътно на гърба й. С оттеглянето на прилива беше лесно да противостоиш, но Фин знаеше, че с времето засмукването щеше значително да се засили.
— Да започваме — предложи тя.
Бяха на крак още с пукването на зората и съставиха план на действие по схемата на кораба. Бяха предположили, както изглежда съвсем правилно, че горните надпалубни съоръжения над салона и всички останали палуби са се сплескали една в друга при потъването, премазани от тежестта на двата големи комина, които са се сгромолясали върху тях. Според журналистическите репортажи в котелното е имало голяма експлозия, но от вида на изкривения метал и корпуса, очевидно частта при носа е била откъсната.
— Можеш ли ми кажеш къде сме? — попита Фин.
Тя се обърна плавно в топлата вода и огледа от единия до другия край безкрайния корпус на огромния съд. Коланът с тежестите й пречеше да изплува и й даваше стабилност в синьо-зеления океан. Тя махаше с ръце напред-назад все едно гребеше, колкото да се задържа изправена. На пръв поглед би казала, че са някъде преди мястото, където е бил коминът на носа, по средата между него и предната мачта.
— Някъде точно зад мястото, където е бил мостикът — отговори Хилтс.
— Това означава, че трябва да се придвижим напред към кърмата — рече тя. — Според плановете на кораба главните врати и салонът са на петдесет метра от носа.
— Петнайсет метра назад — кимна Хилтс.
Той откачи фенера от жилетката си и го закачи на въжето на котвата, като го нагласи на пулсиращо мигане. Ако някой от тях загубеше ориентация или времето изведнъж се развалеше, светлината и силният сигнал, излъчван от устройството, щяха да им помогнат да се върнат до котвата.
Двамата бавно доплуваха до ръба на срутилата се палуба и Фин изведнъж спря като закована, когато погледът й срещна океанското дъно през липсващия корпус. От височината главата й се замая леко. Дори под вода гледката беше достатъчна, за да й се завие свят, независимо че не можеше всъщност да падне от ръба на кораба.
— Впечатляващо — каза Хилтс, който я следваше.
Тя кимна и се прехвърли през ръба. Плуваше с вълнообразни движения на тялото — техника, с която намаляваше вдигането на дънната утайка. Спусна се надолу покрай корпуса, като дишаше равномерно, наслаждавайки се на модерната водолазна маска и на това, че не се налагаше да стиска мундщука между челюстите си. Най-странното беше липсата на мехурчета през системата за дишане. Лекото съскане на устройството и мехурчетата, които „вряха“ около нея й действаха малко клаустрофобично, но така пък беше прекалено тихо. От друга страна, тишината й позволяваше да се плъзга между ятата от лефер и треска, без да ги смути. В далечината виждаше група сребристи баракуди, които плуваха с характерните си нервни, зигзагообразни движения, но не им обърна внимание. Знаеше, че репутацията на иглозъбото създание се гради по-скоро на външния вид, отколкото на опасността, която представляваше. Редките случаи, когато хищните риби бяха нападали човек, беше заради някое блестящо бижу или отражение от часовник, привлекли вниманието им.